През следващия час Виктория мина през предварително подготвените си въпроси и съсредоточено изслуша всички отговори. После прегледа таблицата си. Документ от дванайсет реда с плъзгащи се ограничители, с които можеше да отбелязва кой заседател става и кой не. Номер три имаше въпросително изражение. Нобучи Фукуи, дипломиран счетоводител. Завършил колеж, женен, три деца. Имаше собствен дом в Кендал и пътуваше всеки ден до счетоводната си фирма в центъра. Сносен заседател на обвинението.
— Господин Фукуи — започна тя. — Мъжът не е дръпнал спусъка, но е обвинен в убийство. Жесток ли ви изглежда този закон?
— Не, изобщо. Щом е участвал в извършването на насилие. Хората трябва да поемат отговорност за делата си. Това е проблемът на тази страна.
— Благодаря ви, господин Фукуи — не просто сносен, направо страхотен заседател на обвинението. Обърна се към съдията. — Ваша чест, преотстъпваме правото на господин Соломон.
Стив скочи на крака и застана точно на метър и половина от парапета на ложата. Без бележник. Без таблица. Гордееше се, че можел да запомни дузина имена и да свърже точното име с точния заседател.
— Да започнем с вас, сър. Господин Фукуи.
— Да, сър — подозрително отвърна Фукуи.
— Ето ви истински случай. Две момчета, без да са въоръжени, се опитват да влязат в склад близо до летището. Не са много добри взломаджии, никога не са го правили и дори не могат да проникнат вътре. Но идват ченгета. Погват момчетата. Ченге стреля и убива едно от момчетата. Според теорията на госпожица Лорд другото момче трябва да бъде осъдено за убийство по време на извършването на углавно престъпление. Ще прекара остатъка от живота си в затвора.
— Възразявам, ваша чест! — когато палето върши магарии, трябва бързо да му покажеш кой е господарят. — Това не е моя теория. Такъв е законът.
— Но справедливо ли е? — изстреля Стив в отговор.
— Не е там въпросът — отвърна Виктория.
— Ето ви едно признание — заяви Стив, като се обърна към заседателите с разбиращ поглед. — Прокурорът вярва в закон без милост. Закон без справедливост. Студен, жесток, безчувствен закон!
— Ваша чест! — възрази Виктория.
— Добре, вие двамата — въздъхна съдията. — Ще трябва да минем през избирането на съдебни заседатели без крясъци. Господин Соломон, задайте си въпросите без повече ораторстване.
— Разбира се, Ваша чест — Стив отново се обърна към Нобучи Фукуи. — Сега, сър, нека ви върна пак при склада. Даже нека да ви заведа там и дванайсетимата.
За миг двама от заседателите като че ли се наканиха да станат от местата си, все едно ги чака автобус, който да ги отведе до склада на летището.
— Господин Фукуи — продължи Стив, — смятате ли, че хлапето, което е оплескало взлома, трябва да бъде осъдено за убийство?
— Ами, не става дума за мен — отвърна мъжът. — Щом така гласи законът…
„Идеално — помисли си Виктория. — Направи Нобучи Фукуи председател.“
— Законът — рече пренебрежително Стив. — Законът някога гласял, че жените не могат да гласуват. Законът някога гласял, че определени хора трябвало да се возят най-отзад в автобуса. Законът някога гласял, че правителството — той посочи с пръст към Виктория, сякаш тя беше олицетворение на злото — да, правителството, може да хвърля в затвора невинни американски граждани заради японския им произход.
„Колко мазно — помисли Виктория. — Сега остава да попита господин Фукуи дали иска суши за обяд.“
— Само защото го пише по книгите, не значи, че е правилно.
— Възразявам, Ваша чест! — Виктория отново скочи на крака. — Господин Соломон дори не чака началото на процеса, за да иска анулиране на присъдата от съдебните заседатели.
— Госпожица Лорд е права — намеси се съдията. — Господин Соломон, трябва да се въздържате от намеци, че съдебните заседатели могат да пренебрегват закона. Това е моя работа — съдията явно се замисли за миг над казаното. — Точно така, аз ще дам указания на заседателите какъв е законът.
— Благодаря ви, Ваша чест — отвърна Стив с лек поклон. Още един от мазните му номера. Държеше се като че ли е спечелил иска, когато току-що го бяха зашлевили в лицето.
— Делото е за жестоко и нечовешко отношение към животни — заяви Стив на съдебните заседатели.
„Не, не е“, помисли Виктория.
— Благодарение на въпросниците ви вече знам кои сред вас имат домашни любимци и ви чувствам доста близки — приближи се до номер четири, жена на средна възраст с достатъчно медна коса, та да може орел рибар да свие гнездо в нея, и очила на верижка през врата.
— Госпожо Овъртън, обзалагам се, че много обичате рижавия си котарак. И аз обичам моя.
„О, боже! Стивън няма котарак. Той е алергичен към котки. Ругае котките от тези, които ровят в боклука, до онези, които пеят «Спомени» и «Мистър Мистофилис».20“
Госпожа Овъртън грейна, моментално завладяна от глупостите на Стив.
— Ще се шокирате ли, ако разберете, госпожо Овъртън, че някои безскрупулни козметични компании използват котешки карантии за производството на женска козметика?
— О, мили боже! — промърмори тя и вдигна ръка пред устата си.
