— Ние с теб сме се виждали и преди — казва тя, — помниш ли?
Софи, която полага неимоверни усилия да дойде на себе си и да влезе в кожата на това непознато животно — ученичката, я зяпва озадачено. Първият въпрос, който й задава гувернантката, я затруднява — дали пък не го прави нарочно, за да докаже, че Софи не знае нищо?
— Не, госпожице — признава тя. Гласът й обаче е същият като гласа на Агнес — само малко по-глух и не толкова фино модулиран; звучи по-скоро като тъжна малка камбанка, а не като флейта.
— Видяхме се в църква — подсказва Шугър. — Аз те погледнах, и ти погледна към мен.
Още докато я описва, срещата на погледите прозвучава като доста неубедително преживяване.
Софи прехапва долната си устна. Бавачката й е казвала поне сто пъти, че не бива да се разсейва, докато е в църква — ето на, сега ще си получи заслуженото наказание, задето не се е вслушала в думите й!
— Не си спомням, госпожице — Софи произнася думите с детинско отчаяние пред надвисналата заплаха да бъде обявена за глупачка.
— Не се притеснявай, не е толкова важно — казва Шугър и се изправя.
Едва тогава, когато двете застават прави една срещу друга, се забелязва смущаващата разлика между тях — главата на Софи не стига дори до кръста на Шугър.
— Е, Биатрис вече замина — продължава Шугър и прави втората си грешка, — и това според мен е много хубаво, ти как мислиш?
Тя се надява, че е постигнала игриво-заговорническия тон, който ще подчертае, че приема Софи като равна на себе си, и няма да остави съмнение по въпроса към кого е насочила симпатиите си.
Софи вдига очи към нея — колко голямо е разстоянието между лицата им! — и казва с умолителен тон:
— Не знам, госпожице.
Челото й е тревожно смръщено; малките й ръчички са сключени здраво пред полата й, защото странният нов свят, в който се е събудила, в крайна сметка се е оказал опасно място.
Какво да стори? Какво да стори! Преравяйки по памет от огромния брой прочетени книги всяка тема, свързана с деца, на която е попадала, Шугър пита:
— Имаш ли кукла?
Идиотски въпрос според нея, но когато детето го чува, в очите му най-неочаквано проблясва искрица.
— В детската стая, госпожице.
— В детската стая? — Шугър осъзнава стреснато, че изобщо не е стъпвала там. Това е мястото, където ще се провеждат уроците, а тя дори не го е виждала! Действително, по време на лекцията си за правилното възпитание на госпожица Ракъм Биатрис нееднократно спомена „детската стая“, но нещата се развиха така, че бавачката си тръгна, без изобщо да й покаже стаята, „която вече сигурно ще наричате занималия“. Може би щеше да го направи, ако Шугър не беше заговорила за влакове, което я накара да напусне забързано къщата.
— Заведи ме там тогава — казва тя и след кратко колебание протяга ръка. Дали Софи ще я приеме? За нейно огромно облекчение, детето стисва ръката й.
При първото докосване на топлите пръстчета Шугър изпитва чувство, което досега е вярвала, че няма да изпита никога — трепета от докосването на чужда, непозната плът. Тя, която е била опипвана от хиляди непознати и е станала безчувствена към всичко освен към най-непоносимите грубости, сега долавя приятна тръпка, шок от посвещаването й в света на сетивната наслада; а този шок води със себе си и неочаквано смущение. Колко груби изглеждат пръстите й в сравнение с пръстите на Софи! Дали детето няма да се отврати от напуканата й, загрубяла кожа? Как трябва да държи ръчичката на Софи — да стиска здраво или да отпуска пръсти? И кой би трябвало първи да издърпа ръката си?
— Ти трябва да ме водиш — казва тя и двете излизат.
Домът на Ракъм отново сякаш е опустял — прилича не толкова на дом, колкото на притихнал магазин, който предлага часовници, огледала, лампи, картини и дузина различни видове тапети. Детската стая е скрита чак зад чупката на етажа, и докато вървят натам, Софи и Шугър минават покрай няколко затворени врати.
— Това е стаята, където татко се затваря, за да мисли — пояснява шепнешком Софи, без да я попита.
— А следващата?
— Не знам, госпожице.
— Ами първата врата?
— Там живее мама.
Детската стая има по-окуражаващ вид — поне в сравнение със спалнята на Софи. Тя е доста просторна, с голям прозорец, край стените са подредени различни шкафове и скринове, има писалище и дори играчки — така погледнато, доста повече играчки, отколкото Шугър някога е притежавала. Виждат се боядисани дървени фигурки на животни — очевидно за Ноевия ковчег, макар самия ковчег да не се забелязва наоколо; има и грубо скована, но доста голяма кукленска къща, в която има дори кукленски мебели. В далечния ъгъл е поставено люлеещо се конче с плетено „седло“, виждат се и пъстри плетени панери, пълни с всевъзможни дреболии, които трудно могат да се различат от разстояние. Ето и тъмнозелената дъска за писане, все още неосквернена от тебешира, купена специално за този нов етап от живота на Софи Ракъм.
— А къде е куклата ти?
