Емелин си признава, че къщата й прилича по-скоро на вехтошарски склад в Чийпсайд. В кухнята има по два броя от всичко — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, две тенджери, два чайника, два съда за готвене на водна баня, и така нататък, има дори два набора подправки, при това предпочитанията на Хенри явно са били почти същите като нейните. Което е много жалко, като се има предвид, че тя не е станала междувременно по-добра готвачка, и има още по-малко желание да подобри уменията си.
Из цялата къща столовете и столчетата са натрупани по два-три един върху друг — някои сякаш ще се катурнат всеки момент, други изобщо не могат да бъдат извадени един от друг; но безспорно най-сериозна причина за бъркотията е свръхизобилието от книги. Книгите на Хенри са се смесили с нейните и стоят на купчини във всяка стая, а дори и по коридорите — някои в стройни пирамиди, които напомнят малко пясъчни замъци — големите отдолу, по-малките — отгоре; други обаче са струпани в обратен ред, рискувайки всеки момент да станат жертва на закона за земното привличане или на гальовната муцуна на котарака. Тя дори не може да обвинява хората от фирмата за разчистване за този хаос — тъкмо тя извади книгите на Хенри от сандъците, за да провери какво е оцеляло и какво — не. За съжаление уменията й да подрежда различни предмети са много далеч от съвършенството, и междувременно вече са регистрирани няколко срутвания. Онзи човек от Дружеството за разпространение на Библията така и не се появи, и кулата екземпляри от Новия Завет, която от самото начало не беше много стабилна, рухна край перилата, а няколко бройки са паднали дори на долния етаж.
Малко по-спретнати на вид, но далеч по-обезкуражаващи са чувалите с дрехи. Не става дума за складираните от Емелин дарения — вълнените ръкавици, кърпените чорапи и чаршафи, предвидени за бедняците в Лондон и други градове, а за дрехите на Хенри. Три пълни чувала лежат неотваряни в спалнята й, завързани с канап, с печат, на който пише „Тътъл и Син“.
Котаракът се върти около полите й, мяука и прави всичко по силите си да се бута в краката й през плътната преграда на многото фусти. Преди да е успял да пропълзи под тях, Емелин се изправя. Колко е уморена! Следобедът още не е превалил, а на нея вече й се иска да спи, и то не да дремне, а да спи дълго, с дълбокия сън, който отделя един ден от друг. Колкото и неблагочестиво да звучи това, Емелин би искала Бог да можеше да погледне поне днес през пръсти на правилата и да позволи на нощта да дойде малко по-рано. За да не се наруши равновесието, би могъл да отпусне на другия ден няколко допълнителни часа светлина, нали?
Цялата схваната, толкова схваната, че почти й се приисква бастунът й да бе някъде наблизо, Емелин тръгва, тътрейки крака, към кухнята. Вероятно котаракът, проучил вече новия си дом, не би се отказал да хапне.
— Нали това искаш, Писане? — пита го тя. Той е спрял колебливо на прага и души една мръсна метла.
Но какво да му даде? Сега, когато вече го настани тук, ще трябва да обмисли как да го убеди да не избяга. Краткият оглед на бюфета и хладилните шкафове я убеждава, че не разполага нито със сметана, нито със сурово месо, защото от доста време не е готвила. Предпочита да се храни по ресторанти. Да, тя сама съзнава, че постъпва възмутително. Знае много добре, че някои умиращи от глад семейства се препитават с изхвърлени късчета овнешко и корички хляб, докато тя се оставя да бъде обслужвана като куртизанка. Но без помощта на Сара надали би се справила с такова предизвикателство, каквото е готвенето за нея; при това не може изобщо да се добере до онази от двете печки, която е свързана с комина. Жалко наистина, че не може да вземе Писан със себе си в ресторанта и да му поръча вечеря… това е едно от онези решения, присъщи на здравия разум, които хората неминуемо отхвърлят. Ах, колко ненавистен е прагматизмът за англичаните! Не, не този прагматизъм, благодарение на който се градят фабрики, а онзи, който би направил живота на хората далеч по-удобен. Ето тема, която биха могли да обсъдят с Хенри следващия път, когато…
Тя отваря с въздишка следващия шкаф и измъква оттам буца сирене — това е личният й склад за случаите, когато прислужницата отсъства. Котаракът мяука окуражително.
— Не знам дали котките ядат сирене — казва тя и хвърля малко парченце, което той веднага улавя с лапи и изгълтва с видима наслада. Още едно съмнение е отхвърлено; човек научава по нещо ново всеки ден. Облегната на излишната печка, тя дава на котарака парче след парче, докато накрая той отказва да яде — или е сит, или е ожаднял прекалено много. Тя го завежда до една чинийка, пълна с вода, която гой подушва без особен ентусиазъм; утре ще трябва да му купи мляко.
