— После пък той разви слабост към фотографията — продължава тя, докато сгъва чаршафа пред гърдите си, — и за известно време тук беше „тъмната му стаичка“, нали така се нарича. След това обаче му се случи някаква неприятност с една отрова, тук миришеше много силно и миризмата не можеше да се пропъди, макар да миха подовете с маркучи. Дойде някакъв човек и каза, че това било от влагата, затова прекараха от тук тръба от бойлера… — тя се прекъсва сама и се взира надолу с присвити очи. — Това пък какво е?
В едно тъмно ъгълче на пода се вижда малка купчинка, която на пръв поглед изглежда като боклук. Ако се погледне отблизо, се оказва, че това е куп мръсна и мокра хартия във вид на тетрадки или дневници.
— Трябва да поговоря с човека, който е направил това — изсумтява Биатрис. — Това място тук не е помийна яма.
— Да, но вие бързате, за да не изпуснете влака — изтърсва най-сетне Шугър. — Нали? Моля ви, не се безпокойте, аз ще се заема с това.
И точно като в отговор на молитва, отнякъде се разнасят ударите на голям стенен часовник — бум, бум, бууум.
Когато Биатрис Клийв най-сетне си е тръгнала, вещите й са изчезнали от преддверието, а прислужниците вече са се отказали да висят по прозорците, за да гледат как файтонът изчезва от поглед, Шугър се връща сама в спалнята, където е останала Софи съгласно нареждането. Какво друго би могла да направи?
Бе очаквала, че Уилям ще дойде при нея след заминаването на бавачката, за да й устрои истинско посрещане, но той е изчезнал някъде, а Шугър не би могла да тръгне да наднича във всички стаи, за да го открие, нали? Не. С всяка стъпка нагоре по покритото с килим стълбище и става все по-ясно, че часът, през който към нея е било проявено известно благоволение, е свършил безвъзвратно. Тя вече не е гостенка в този дом. Тя е… гувернантка.
Докато отваря вратата на спалнята, тя се подготвя за очакваната потискаща гледка, която ще накара сърцето й да се свие, а по гръбнака й да пробягат тръпки — очаква да види Софи Ракъм, седнала с изправен гръб на онзи огромен стол, като някакъв ужасяващ музеен експонат, недоунищожен от препараторите, вцепенен от страх и недоверие, чиито огромни очи проникват до душата на Шугър и очакват от нея… какво?
Но гледката, която се разкрива пред очите на Шугър, когато влиза, е съвсем различна. Малката Софи, макар несъмнено да е останала на мястото си, както й бе наредено, не е издържала на дългото чакане и е заспала на стола. Стойката й, която толкова възмущава Биатрис, сега несъмнено не е блестяща; детето е полулегнало накриво в стола, главата му е склонена към едното рамо, полата му е смачкана и се е дръпнала нагоре, едната ръка лежи отпусната в скута, а другата виси отстрани. Един кичур от русата му коса потрепва пред устните в равномерния ритъм на дишането, а върху черния плат на здраво закопчания корсаж се вижда ясно едно по-тъмно петно, където от устата му се е стекла лига.
Шугър пристъпва тихо и коленичи така, че лицето й да бъде на едно ниво с лицето на спящото дете. Така, както е заспала, с подути бузки и издадена долна устна, видът на Софи говори несъмнено, че тя не е наследила красотата на Агнес. Когато големите порцелановосини очи се затворят, по лицето не остава и следа от чертите на майката — забелязват се само челото, носът и брадичката на Уилям. Тъжно наистина, но още от тази крехка възраст може да се предскаже, че Софи е осъдена да остане стара мома — ако изключим възможната намеса на бащиното й богатство. Личи си, че макар и по детски пухкаво, тялото й е набито, наследило конструкцията на Уилям. „Защо ли трябва да се буди?“ нашепва един съчувствен, натежал от опасения глас. „Защо да не заспи навеки?“. Но Шугър знае, че трябва да събуди детето, затова продължава да чака, отпусната на колене пред него, надявайки се близостта и собственият й дъх да свършат тази работа.
— Софи? — прошепва тя.
Влажните устни на детето се размърдват, то подсмърква и се раздвижва, връщайки се постепенно към действителността. Тогава, в един кратък и безценен миг, вселената дарява Шугър с рядкото щастие да бъде първото, което съзира един новосъбуден човешки дух — да бъде видяна, преди в съзнанието на детето да са нахлули страхът и предразсъдъците. Софи примигва объркано, още прекалено сънлива, за да разбере чие е лицето, надвесено над нея. Тъй като току–що е била изтръгната от света на сънищата, за нея това не е толкова важно, колкото сравнението, което се опитва да направи — между света, който току–що е напуснала и този, към който се е върнала. Опитва се да си припомни какъв беше животът в будно състояние. Тогава, в мига, в който детето осъзнава, че вероятно е извършило някакъв грях и всеки момент ще последва наказанието, Шугър протяга ръка, поставя я нежно на рамото му и казва:
— Всичко е наред, Софи. Заспала си на стола.
Докато Шугър помага на схванатата и изтръпнала Софи да слезе от стола, я обзема предчувствието, че работата й на гувернантка няма да бъде толкова тежка, колкото бе очаквала. Тогава, увлечена от нахлулото облекчение, прави първата си грешка.
