Шугър, загледана в бледите боси крачета на Софи, които се подават изпод нощницата, едва не кръстосва очи. Каквито и притеснения да е имала, задето украсява със сантиментални анекдоти, неосновани на историческата истина, решението на Константин Велики да прекрати преследването на християните, тя явно е вървяла по стъпките на Биатрис Клийв. Голямо количество глупости вече са налети в главата на Софи, а предстои да се наливат и още.
— Да ти почета ли, докато заспиш? — пита Шугър, докато завива детето и придърпва одеялото до брадичката му.
— Да, благодаря, госпожице.
Но докато Шугър намери подходяща книга, Софи вече спи.
Същата вечер, след като вече се е отказала да чака Уилям, Шугър си ляга и подрежда няколко от дневниците на Агнес върху завивката пред себе си. Единия държи в скута си, а другите също са на удобно разстояние. Тя вече е решила какво ще направи, ако чуе стъпките на Уилям пред вратата си — ще духне свещта и под прикритието на мрака ще набута бързо дневниците под леглото. Освен това, ако състоянието му отговаря на нейните очаквания, той надали ще забележи, дори на светлината на отново запалената свещ, че ръцете й са мръсни. Тя ще може да ги избърше, когато той притисне лице между гърдите й.
Поредният опит на Агнес да поддържа мемоарите си след тирадата срещу втория й баща и сатанинския му план да я прати в интернат, датира от 2 септември 1861 година — на първа страница на нова тетрадка, върху която се откроява внушителен надпис „Девическо училище Абътс Лангли“. По нищо не личи Агнес да преживява страданията, които според нея щяха да я сполетят на такова място — тя не само е украсила гордо името на училището със сложни завъртулки, но дори е изпълнила полетата със старателни акварелни изображения на училищната емблема — венец от ружи и лаврови клонки, и мотото
Десетгодишната Агнес се обръща отново към „скъпото си дневниче“, а не към света Тереза или някакъв друг свръхестествен събеседник, и започва почти непрекъснатото описание на шестте години, прекарани в училището.
