Шугър прочита още двайсет или трийсет страници, преди да отстъпи пред умората — а, честно казано, и пред убийственото въздействие на непреодолимата скука. Обещанието на Агнес, че „ще пише повече утре“ за госпожица Уик е изпълнено добросъвестно, и така погледнато, въпросната госпожица Уик, както и безчет други госпожици, които си остават смътни образи поради липсата на литературен талант у Агнес, постоянно надигат безликите си глави от страниците на дневника.
Малко преди да потъне в сън, Шугър си мечтае да можеше да прелита из дома на Ракъмови като призрак, за да види къде са всичките му обитатели сега, да ги види такива, каквито са наистина. Иска й се да можеше да премине през тежката дървена врата на кабинета и да види какво прави Уилям; да можеше погледът й да проникне до самия му мозък, и да разчете съображенията, които го задържат далеч от нея. Иска й се да види Агнес, истинската Агнес, от плът и кръв, която е докосвала, чийто аромат е долавяла, да види какво прави тя в стаята си нощем… Шугър е убедена, че дори само да види госпожа Ракъм, спяща в леглото си, това би й разкрило много повече неща от спомените по тези стари, изпоцапани страници!
И накрая си представя как влиза в стаята на Софи и нашепва в ухото на детето, че трябва да стане и да ползва още веднъж нощното гърне. Това вече не изисква свръхестествени способности — ако иска, може да го направи. Колко щастлива би се почувствала Софи, ако се събуди в сухо легло! Шугър си поема дълбоко дъх и събира сили да отметне топлата завивка и да изтича боса до спалнята на Софи. Необходимо е да изтърпи само една-две неприятни минути, за да извърши едно добро дело — да! Ето, вече е станала, и върви на пръсти по коридора със свещ в ръка!
Но също както в детските й сънища я обземаше твърдото убеждение, че е будна и става от леглото, за да ползва гърнето, а щом се отпуснеше, откриваше, че мокри чаршафа под себе си, доброто й дело се осъществява само насън и щастливият край си остава пленен като нощна пеперуда в главата й, докато Шугър похърква.
На другия ден, в хладната светлина на утрото, под воя на вятъра, който хвърля трополяща суграшица по източните прозорци на къщата, Шугър отива на пръсти до леглото на Софи, отмята завивките и установява, че детето се е подмокрило, както винаги.
— Съжалявам, госпожице.
Какво да отговори? (Е, други чаршафи нямаме, навън вали, а скоро очакваме посетители, които няма да изпаднат във възторг от твоята мръсотия и миризмата ти — какво предлагаш да направим, нещастна кукличке?) Думите отекват в паметта на Шугър, тя се изкушава да ги произнесе на глас, със същия насмешлив, горчиво-съчувствен глас, с който ги бе казала госпожа Кастауей преди петнайсет години. Как бързо идват същите думи на езика й! Шугър ги преглъща ужасено.
— Няма защо да се извиняваш, Софи. Хайде да започваме с къпането.
Софи се мъчи да смъкне нощницата си, но мокрият плат лепне като вендузи по тялото й, очертавайки ясно ребрата. Шугър й идва на помощ, смъква отвратителния парцал през ръцете на Софи и го смачква на топка, прикривайки с кашлица болезненото изохкване, когато урината започва да щипе напуканите й длани. Докато детето пристъпва от вмирисаното легло към ваната, тя забелязва, че вулвата му е силно зачервена.
— Измий се добре, Софи — съветва я тя небрежно и отклонява поглед към сенките. Не може да избяга от спомена за собствените си възпалени гениталии, видени в напуканото огледало на Чърч Лейн, когато дебелият старец с космати ръце най-сетне я бе оставил на спокойствие. „Виж какъв хитър среден пръст имам“, казваше той докато бърникаше между краката й, „виж как обича да си играе с малките момиченца, за да ги направи по-щастливи, отколкото са били някога през живота си!“.
— Готова съм, госпожице — казва Софи. Коленете й треперят от студ, от раменете й, осветени от лампата, се вдига пара.
Шугър увива кърпата около раменете на Софи, повдига я леко, за да я извади от ваната, и й помага да се подсуши навсякъде, без да пропуска нито една гънка. После, преди да й нахлузи дългите гащи, тя поръсва малко „Снежен прашец Ракъм“ между краката на детето и потупва леко раздразнената плът, за да попие талкът. Във въздуха се разнася мирис на лавандула; вулвата на детето е напудрена като лице на уличница с тънки червени устни, и изчезва под белия памучен плат сред облак от талк.
