Макар че Агнес не пропуска нито ден да впише нещо в дневниците си, Шугър не съумява да прояви подобно старание и прескача тук-там по няколко страници. Къде ще открие това, което ще я възнагради за риска да бъде заловена на местопрестъплението, и то тъкмо от Уилям, ако той влезе, без да чука и я види да чете дневниците на жена му, които е откраднала? Освен това, мили Боже, още колко от тези ученически писания ще трябва да изтърпи? Къде се крие тук истинската Агнес? Къде е жената от плът и кръв, която живее през няколко врати оттук, в една стая на същия етаж, това странно и объркано създание, което е съпруга на Уилям и майка на Софи? Тази Агнес от дневниците й прилича на измислица от приказките, също толкова недействителна, колкото и Снежанка.
Почукването на вратата я кара да подскочи и дневникът пада от скута й. В рамките на няколко секунди Шугър успява да го открие и да го плъзне припряно под леглото, да избърше длани в килима и да оближе устни три пъти, за да блестят.
— Да? — казва тя.
Вратата се отваря и на прага застава Уилям, напълно облечен, безукорно сресан — в такъв вид би могъл да се появи в кантората на някои свой делови партньор. Лицето му е напълно безизразно.
— Заповядайте, сър — кани го тя и прави всичко по силите си, за да съчетае в гласа си сериозна почтителност и изкусително мъркане.
Уилям влиза и затваря вратата зад себе си.
— Бях ужасно зает — започва той. — Наближава Коледа.
Думите му прозвучават абсурдно, и поради изопнатите си нерви тя едва не избухва в смях.
— Аз съм на твоите услуги… — казва тя, свила едната си ръка в юмрук зад гърба си, и забива здраво острите си нокти в дланта, за да си напомни, че каквото и да трябва да стори сега — да прегърне Уилям или да започне да обсъжда с него търговски въпроси, истеричният смях няма да й помогне.
— Струва ми се, че овладях положението — продължава той. — Поръчките за бутилирани парфюми са дори по-слаби, отколкото очаквах, но козметичната продукция е все по-търсена.
Шугър стисва толкова силно юмрук, че погледът й се замъглява от сълзи.
— Как се справяш? — пита Уилям, успявайки да съчетае в тона си интерес и потиснатост. — Кажи си истината, сигурно проклинаш деня, в който реши да дойдеш — не бих се учудил, ако е така.
— Съвсем не — възразява тя. — Софи е възпитано момиченце и послушна ученичка.
Лицето му помръква едва забележимо; темата му е неприятна.
— Изглеждаш уморена — особено очите ти — казва той.
Тя си налага да симулира бодрост и оживление, но това всъщност не е необходимо — той не се оплаква, просто изразява загриженост. Какво облекчение я обзема при мисълта, че той знае как изглеждат обикновено очите й!
— Да наема ли прислужница за детската стая? — пита той. В гласа му продължава да се долавя странна смесица от чувства — сложно съчетание като отделните миризми в един парфюм; разочарование, като че ли той също се е надявал още в мига, когато тя прекрачи прага на дома му, те да започнат да се отдават несмущавано на плътски наслади; смущение, като че ли съзнава, че носи вината за нещата, които се случиха вместо това; разкаяние за досадните часове, които тя трябва да понася, занимавайки се с дъщеря му; страх при мисълта, че ще му се наложи пак да търси прислужница точно сега, когато е толкова зает със стотици други неща; съчувствие, защото тя лежи в мизерното късо легло на Биатрис Клийв; нежност, като че ли иска с една милувка да възвърне блясъка на очите й; да, има и желание. Произнесъл е само осем думи, но те са просмукани с всички тези оттенъци, които се излъчват от фразата като умело подбран букет от аромати.
— Не, благодаря — отвръща Шугър. — Няма нужда, наистина не е необходимо. Наистина, не спя много добре, но просто още не съм привикнала към новото легло. Липсва ми старото ни легло на Прайъри Клоуз — беше такова удоволствие да се спи в него, нали?
Той свежда леко глава — това не е истинско кимване, но жестът все пак говори за съгласие. Това й е достатъчно — тя пристъпва напред и го прегръща, сключва длани ниско зад гърба му и повдига едното си бедро, за да го пъхне между краката му.
— Ти също ми липсваше — казва тя и притиска буза към рамото му. Ароматът на мъжко желание едва доловимо се изплъзва изпод херметично закопчаната яка на ризата му. Шугър усеща как членът му се втвърдява, притиснат до бедрото й.
— Стаята е малка — казва той пресипнало, — но не мога нищо да направя.
— Разбира се, че не, любов моя, аз не се оплаквам — гука тя в ухото му. — Ще привикна скоро към това малко легло. Трябва само… — тя плъзва ръка към слабините му и плъзва пръсти по ерекцията му, — да го осветим.
Тя отстъпва малко назад, сяда на ръба на леглото и започва да разкопчава панталоните му, изважда члена му и го поема с устни. В продължение на няколко мига той остава неподвижен като статуя, но после започва да стене и — слава Богу! — да я гали по косата с несъмнена нежност. „Още е мой“, мисли Шугър.
