Когато той започва да се движи, тя се отпуска назад на леглото и разтваря пеньоара си. С приглушен вик той прониква в нея. Въпреки опасенията си, тя е влажна и го приема с такова желание, каквото не би могла да инсценира и след половинчасова подготовка.
— Да, любов моя, ела, ела — шепне тя, докато той се разтърсва от вълните на оргазма. Тя го обгръща с ръце и крака, обсипва шията му с целувки — някои от тях хитро пресметнати, други искрени, но и сама не знае по колко от всеки вид.
— Ти си моят мъж — настоява тя убедително, докато топлата влага се стича между краката й.
След няколко минути, тъй като в стаята няма течаща вода, тя бърше слабините му с намокрена хавлиена кърпа.
— Спомняш ли си първия път? — пита тя шеговито.
Уилям се опитва да се усмихне в отговор, но вместо това прави смутена гримаса.
— Като си помисля, държах се като последен дръвник — въздъхва той и вперва поглед в тавана.
— Още тогава съзнавах, че в теб има нещо изключително — мърка тя успокояващо. Дъждът най-сетне е спрял и в дома на семейство Ракъм се е възцарила тишина. Облечен и подсушен, Уилям лежи в прегръдките й, макар че двамата едва се побират на леглото.
— Тази моя работа… — казва той замислено, търсещ съчувствие. — В парфюмериите „Ракъм“, искам да кажа… Посвещавам й часове, дни, цели седмици от живота си.
— Вината е на баща ти — Шугър повтаря думи, казани навремето от него, но така, че да звучат като искрен изблик на нейни собствени убеждения. — Ако беше изградил фирмата на по-логичен принцип…
— Именно. Но сега аз губя цяла вечност в издирване на неговите грешки и в поправяне на… на…
— Грешките в системата.
— Именно. А това означава, че нямам време… — той се пресяга, започва да я гали по лицето, но единият му крак се смъква от тясното легло, — за удоволствията на живота.
— Тъкмо затова съм тук — отвръща тя. — За да ти напомням за тях.
Шугър се чуди дали моментът е подходящ да поиска разрешение да почуква понякога на неговата врата, вместо да чака той да почука на нейната, но в този момент отвън чакълът отново започва да хрущи под колелата на екипажа и копитата на конете, което означава, че Агнес се връща.
— Тя е по-добре напоследък, нали? — пита Шугър, докато Уилям става от леглото.
— Бог знае. Но да, така изглежда.
Той приглажда косата си, готов да си тръгне.
— Кога е рожденият ден на Софи? — пита Шугър. Не й се иска да го пусне, без да научи поне още нещичко за този странен дом, в който се е озовала, пълен с тайни стаи, чиито обитатели като че ли не подозират за съществуванието на останалите.
Той се намръщва и започва да прехвърля на ум списъка, който и без това е претрупан с досадни подробности.
— Август… не помня точно датата.
— Е, тогава положението не е толкова тежко — казва Шугър.
— Защо?
— Софи ми каза, че Агнес не я е виждала от рождения й ден.
Погледът, който й отправя Уилям, е наистина много странен — смесица от раздразнение, срам и такава тъга, на каквато тя никога не е мислела че е способен.
— Като е казала „рожден ден“ — казва той, — Софи е имала предвид деня на раждането си. Деня, когато се роди. — Той отваря припряно вратата на стаята, да не би тъкмо днес жена му да слезе от екипажа по-бързо от обикновено. — В този дом се знае — приключва той уморено, — че Агнес е бездетна.
И Уилям излиза на площадката и прави строг жест с ръка, сякаш иска да каже: „Стой тук!“, и затваря Шугър в стаята.
Изминали са много часове, през които Шугър лежа будна в тъмното — толкова дълго, колкото успя да издържи, докато домът на Ракъмови притихна напълно, което означава, че всички вече са се затворили в една или друга стая. Тогава тя става от леглото и пали една свещ. Боса, с трептящата светлинка в ръце, тя се измъква в коридора. Чувства се мъничка, докато върви на пръсти из тази мрачна и загадъчна къща, но докато минава край забранените врати, сянката, която пада върху тях, е огромна.
Безшумно като вълк или като дух от приказките, тя се промъква в спалнята на Софи и отива тихичко до леглото на детето. Дъщерята на Уилям спи дълбоко, клепачите потръпват едва забележимо от усилието да покрият докрай огромните очи на Агнес. Софи диша през устата и понякога раздвижва устни, като че ли да отвърне на нещо, което сънува или си спомня.
— Събуди се, Софи — шепне Шугър. — Събуди се.
Клепачите на Софи трепват и тя отваря очи; порцеланово-сините ириси блуждаят безизразно, като на бебе, изпаднало в кома от поредната доза „Сироп на Годфри“, отвара „Кротко дете“ на Стрийт или друга някаква смес на основата на лауданум. Шугър измъква нощното гърне изпод леглото.
— Стани за мъничко — казва Шугър, плъзва ръка по топлия, сух гръб на Софи и издърпва натежалото детско телце. — Само за малко.
Софи се опитва да се подчини, но не успява, очите й издават колко е объркана от пълния мрак наоколо.
Шугър взема гладките детски ръце в своите напукани и белещи се длани и ги повдига.
— Довери ми се — прошепва тя.
Лудост! Истинска лудост!
