Половината от проблемите в този дом, ако питате прислугата, се дължат на порочния навик на Ракъмови да стоят будни, когато би трябвало да спят, и да спят, когато трябва да са будни.
Да вземем например сегашния случай. Клара върви на пръсти по коридора на горния етаж със свещ в ръка. Часът е дванайсет и половина след полунощ — време, когато многострадалните прислужници би трябвало да могат да се отпуснат в леглата си, спокойни, че господарите и господарките няма да им създават проблеми до сутринта. Но какво е това? Клара се убеждава, надничайки през ключалките на всяка спалня поред, че нито един от Ракъмови не спи.
Чиста лудост е това, ако питате Клара. Какво очаква Уилям Ракъм, че тя ще му ближе подметките от благодарност за възможността да работи тук, само защото увеличи годишната й заплата с десет шилинга? Десет шилинга са хубаво нещо, но колко струва здравият нощен сън? Колко пъти е бил смущаван сънят й! Да вземем например тази вечер. Непрекъснато се отварят и затварят врати, чуват се разни звуци, чийто произход Клара трябва да разбере на всяка цена — защото кой знае какво може да си е наумила госпожа Ракъм? Десет шилинга годишно… Че какво е това за един човек, чието лице се вижда навсякъде по рекламите на омнибусите? Да, някой ден Клара няма да издържи и ще му поиска по шилинг за всеки час, през който лудата му жена я държи будна нощем! Какво ли е измислила тази нещастница сега? Някаква щуротия несъмнено. А утре, когато от вярната прислужница ще се очаква да е будна и готова за работа, ако ще и да спи права, госпожа Ракъм ще си лежи цял ден, ще хърка и ще точи лига по обляната от слънце възглавница.
Що се отнася до детето на Ракъмови, редно е то да ляга в седем вечерта и да не мърда от леглото до седем сутринта. Новата гувернантка — госпожица Шугър — очевидно си няма хабер как се възпитават деца. Каква ли глупост е намислила сега? Клара наднича през ключалката и вижда — чиста лудост! — на трептящото пламъче на свещта сянката на госпожица Шугър, която се навежда над госпожица Софи. Като нищо опипва детето, Клара ги знае тези работи. От мига, в който тази жена стъпи в къщата, Клара веднага долови миризмата на гнило. Тази самозвана гувернантка, с подозрителната си походка и уста на уличница — откъде ли я намери Ракъм? Сигурно от Дружеството за спасение. Трябва да е някоя от „спасените души“ на Емелин Фокс — и ето я сега, домъкнала се е посред нощ да опипва малката Софи.
Ами самият Ракъм? Той пък защо е буден? Клара наднича през ключалката и вижда пред себе си писалището на прочутия мъж, както и самия него — дращи нещо. Не може ли да почака до сутринта, за да се заеме отново да убеждава хората да му купуват парфюмите? Да не би пък тези драсканици да са романа, за който все говореше жена му навремето? „Уилям ще напише роман, Клара“, така казваше госпожа Ракъм поне веднъж месечно през изминалите години. „Най-хубавия роман на света. И тогава няма да ни се налага да търпим тормоза на баща му“.
Клара продължава към вратата на Агнес и отново се навежда, за да надникне. Госпожа Ракъм е запалила всички лампи и пробва една лилава рокля. Лудост! Поне не прояви нахалството да повика камериерката си да й помогне при обличането… Но защо само крачи напред-назад? И каква е тази книга, която държи пред себе си като сборник с песнопения!? Прилича на счетоводна книга — но госпожа Ракъм не е в състояние да събере две и две, горката глупачка.
Клара би искала да погледа още малко, но Агнес внезапно спира да крачи и вперва поглед право в ключалката — като че ли е видяла окото на Клара да проблясва от другата страна. Остър слух? Животински усет? Шестото чувство на лудите? Клара не знае на какво се дължи това, но знае от опит, че трябва да се пази. Притаила дъх, тя се измъква на пръсти обратно към леглото си.
Агнес Ракъм стои изправена — изопната, доколкото може да се изопне дребничка фигура като нейната, и се взира в тавана. Един паяк пълзи по ръбовете на гипсовите розетки. Агнес не се страхува от паяци — поне не от такива, дребни, с тънки крачета, и няма да нареди да го махнат оттам. Вдъхновена от един памфлет, който й бе изпратен наскоро чак от Америка — „Божествената връзка между всички неща“ от Амброзиъс М. Лоус — тя вече знае, че това малко паяче има душа, също като нейната, макар и от по-долна категория.
Освен това тъкмо сега тя се чувства забележително добре. Мъчителното главоболие и прилошаването, които я измъчваха през целия следобед, са изчезнали. Тя се чувства освежена и пречистена. Наистина трябва да свикне да реагира незабавно на сигналите на стомаха си — ако стомахът й подсказва, че не е трябвало да си яде вечерята, редно е да я изхвърли незабавно! Само един неприятен миг, и веднага след това се чувства като нов човек!
