Двете жени сипват на смени брашно в шепите си и после започват да го ръсят колкото е възможно по-равномерно върху лепкавите клони. Шугър е зашеметена от своя триумф; тя вече е пълноправен член на това домакинство, почти член на семейството, и може да си позволи да разменя съучастнически усмивки с Роуз, докато се занимават с тази глупост. Нито едно от нещата, които е вършила някога заедно с друга жена, не е извиквало такова усещане за близост, а какво ли не е правила Шугър в досегашния си живот! Роуз й има доверие и тя също се доверява на Роуз; само с размяна на погледи те вече са се договорили да довършат по някакъв начин започнатата пакост; сипват брашно в шепите си и се надяват, че това ще остане тяхна малка тайна.
— Трябва да сме се побъркали — отбелязва смутено Роуз. Ситното брашно се вдига на облаци във въздуха и ги кара да кихат.
Шугър протяга свитите си шепи — всяка пукнатина по дланите й е ясно очертана с брашно. Но коментарите са излишни — всяка жена има своите малки несъвършенства; ето например Роуз — едва сега, когато я вижда толкова отблизо Шугър, забелязва лекото й кривогледство. Това решава нещата — двете жени са равни.
Още няколко шепи и работата е свършена. Мръсотията от нападалото брашно е ужасяваща, но тази част от него, която е полепнала по клоните, наподобява сняг точно както обещава списанието, а килимът може да бъде почистен за кратко време. Но това, както заявява категорично Роуз, не е работа за една гувернантка.
Докато мете, Роуз припява „Дванайсетте коледни дни“, като се ограничава само с куплета за първия ден. Гласът й е груб и неуверен, ако го сравним с гласа на Агнес, но песента й наистина придава жизнерадост на обстановката, а явно никой друг няма да запее. Софи и Шугър се споглеждат плахо, подканвайки се една друга да се присъединят към Роуз:
Точно тогава Уилям връхлита без предупреждение, стиснал някакъв лист хартия и явно угрижен. Той спира като закован — като че ли е имал предвид да влезе в друга стая, но е завил в погрешна посока по коридора. Коледното дърво, което междувременно се е превърнало в скулптура в стил „рококо“ от играчки, брашно и всякакви дрънкулки, явно не привлича вниманието му, а ако е забелязал, че ръцете на двете жени са потънали в брашно до лактите, това не личи по нищо.
— А… прекрасно — казва той, обръща се и излиза незабавно. Ако текстът на писмото, което все още държи в отпуснатата си ръка, беше написан от доктор Кърлоу с десет пъти по-големи букви, може би щеше да се чете и от другия край на дневната, но дори в такъв случай Шугър надали би разбрала смисъла на краткото послание, което гласи:
Уредих всичко според уговорката, за 28 декември. Вярвайте ми, няма да съжалявате.
Роуз си отдъхва облекчено. Господарят можеше да се разгневи, но й се размина. Тя се навежда да вземе метлата и лопатата, и продължава да пее.
След като брашното е почистено, Шугър, Роуз и Софи започват да подреждат опакованите в пъстра хартия подаръци под дървото. Толкова много пакети и кутии, вързани с червени панделки или сребристи шнурове — какво, о, какво ли се крие в тях?! Единственият пакет, чието съдържание е известно на Шугър, съдържа подаръка, който Софи е подготвила за баща си — останалото е обвито в тайнственост. Докато трите подреждат красиво пакетите, малките върху големите, по-меките пакетчета върху твърдите картонени кутии, Шугър се преструва, че надписите върху малките картички изобщо не я интересуват. Малкото, което е успяла да прочете, изобщо не може да задоволи любопитството й (Хариет? Коя, по дяволите, е Хариет?), а не би могла да започне да се рови в присъствието на Роуз и Софи, нали?
„Господи, моля те“, мисли Шугър, „нека има нещо и за мен“.
