Откакто се е върнала от дома на баща си, Емелин не си е направила труда да свърши каквото и да било освен да свали обувките си, защото те й стягат в пръстите. Имаше време, когато тя не можеше да разбере как най-бедните хора могат да ходят боси през цялата година, без това видимо да им пречи — всъщност и неуморните старания на госпожа Тимпърли да събира обувки от хората, облагодетелствани от съдбата, и да ги разпределя сред босоногите сякаш не намалиха дори с един броя на хората, които ходят боси по улиците. Сега вече Емелин е наясно — крака, привикнали да бъдат боси, не се чувстват добре в обувки. Все едно да обуеш в обувки котка.
— Какво ще кажеш за чифт елегантни черни чизми, Писане? — пита тя. — Точно като в приказката!
Двамата седят на любимото й място — на половин път нагоре по стълбите. Коледният ден вече е наполовина отминал, а любимият й Хенри е мъртъв от три месеца. Три месеца по календара, три мигвания на Божието око, три вечности, прекарани в глухата самота на нейния дом, където вече не влиза никой, освен нея.
Преди три месеца Хенри още ходеше по тази земя, три месеца изминаха, откакто бе погребан в нея. Колкото повече време минава, откакто той си отиде, толкова по-често мисли тя за него, толкова по-изпълнени с вълнение са тези мисли. Сравнени с него, всички останали мъже изглеждат като лукави егоисти; в сравнение с високата, мускулеста фигура на Хенри, останалите мъже й се струват смехотворни и сгърчени. Как страшно боли — сякаш остри нокти се забиват в нежното й сърце — когато си представя как той гние в гроба, как скъпото му лице се смесва с пръстта, как черепът му, приютил някога толкова страст и искреност, сега се превръща в дом за червеите. Емелин знае, че няма право да допуска в мислите си ужасните картини, които въображението й рисува, че не бива да се самоизмъчва, вместо да очаква щастливия миг, когато двамата с Хенри ще бъдат отново заедно… Но възможно ли е Второто пришествие да настъпи, докато тя е още жива? Надали. Хиляда години могат да минат, преди да види отново лицето му.
Миналата Коледа двамата вървяха по улиците, един до друг, и обсъждаха евангелските текстове, докато повечето хора си седяха у дома и се забавляваха със салонни игри. Хенри току-що беше прочел… какво бе прочел всъщност? За него това беше обичайно състояние — току-що прочел нещо, той винаги гореше от желание да го сподели с нея, преди мислите му да се отклонят в друга посока… О, да, ставаше дума за едно есе, написано от някакъв специалист по старогръцки, в което се решаваше окончателно водения в продължение на столетия спор за значението на 25-ти стих от първа глава на Евангелие от Матея. Католическото тълкувание бе несъмнено погрешно — новите изследвания доказваха, че когато свети Матей е писал „докле“, е имал предвид именно това. Хенри казваше, че би било по-добре вестниците да разпространят новината за едно такова доказателство с огромно значение, вместо да изпълват страниците си със сензационни описания на убийства и реклами на боя за коса.
А тя? Как отвърна тя на сериозния му идеализъм? Ами както винаги — започна да спори с горкия човек. Каза, че този спор никога няма да бъде разрешен, тъй като ако някой тъй или иначе не вярва, че девица може да роди, той надали ще обърне внимание на писанията на някакъв си специалист по старогръцки, и че на нея самата също й било все едно, тъй като поначало предпочитала евангелията от Марка и Йоана — защото като разумни хора те обсъждали много по-важни неща от състоянието на интимните части на Дева Мария.
— Но вие все пак вярвате, че нашият Спасител се е въплътил от Светия Дух, нали? — каза Хенри и се смръщи по онзи свой очарователен начин.
В отговор тя невъзмутимо смени темата, какъвто й беше обичаят.
— За мен — каза тя категорично, — истинският разказ започва едва с кръщението в реката Йордан.
Господи! Как смръщваше вежди Хенри в такива случаи! Колко сериозно започваше да размишлява, за да се убеди, че тя не богохулства и не върви срещу вярата, която ги свързваше! Приятно ли й беше да го дразни? Да, сигурно е било така. През колко много слънчеви следобеди тя го отпращаше да си върви у дома озадачен, а е трябвало да го целуне, да го обвие с ръце, да притисне буза до неговата и да му каже, че го обича…
Тя изтрива лицето си с ръкав и се надява, че Бог ще я разбере.
— Мяу? — намесва се въпросително котаракът и бута голия й глезен с косматата си глава. Не го е хранила от сутринта, а спуснатите завеси на долния етаж вече тлеят кехлибарено-жълти в светлината на залеза.
— Ядеш ли захаросани плодове, Писане? — пита тя и му предлага една лъжица лепкава смес от буркана, който държи в скута си. Той подушва сместа, дори я докосва с нос, но… отказва да яде.
