— Прекрасно! Ами сега какво да правим? — подвиква той непрекъснато, и Уилям гледа удивено, защото не може да свърже този весел шегаджия с образа на упорития стар тиранин, който бе превърнал същия този дом в свърталище на недоимъка и потиснатостта.
Независимо от лекото притеснение, Уилям проявява търпимост и дори изпитва известна благодарност към баща си за грубиянското му веселие; благодарение на него се съхранява духът на празника, който иначе сигурно би протекъл потиснато предвид ужасното състояние на Агнес. Всички тук (освен може би Джейни и такива като нея) са напълно наясно, че господарката лежи упоена на горния етаж, а господарят се измъчва. Той прави всичко по силите си, за да не се поддава на мрачното си настроение, но мисълта за съдбата на Агнес непрекъснато се връща и го връхлита, и тогава тишината заплашва да приглуши веселието като със саван. Човек би казал, че цяло стадо жени биха успели да поддържат оживлението поне за един ден! Но не — необходима е намесата на мъж, а Уилям вече няма сили да изпълнява тази роля.
Наистина, градинарят се появи за малко сутринта, което облекчи донякъде задачата на Уилям, но пък появата му беше действително много кратка. Само след десет минути Шиърс побягна от това внушително изобилие на женственост и потърси сигурно убежище в пристройката, където държи градинските сечива. Чийзмън би свършил по-добра работа, но той изчезна — трябвало да посети майка си, как ли пък не.
Така че в тази приемна, претъпкана с представителки на нежния пол, които се веселят извънредно въздържано, потиснати от ограниченията на добрите нрави, появата на Хенри Колдър Ракъм — добродушният, шумен и весел дебеланко — за Уилям е същинско спасение. Продължавай в същия дух, старче! Точно това е необходимо, за да минат по-бързо дългите часове до вечерята.
Всъщност засега денят преминава добре. Дори, честно казано, по-добре, отколкото предишните Коледи, когато Агнес (макар винаги да изглеждаше невероятно красива) нерядко смущаваше веселието с извънредно странни забележки — забележки, които вероятно имаха за цел да изтръгнат коледния празник от блатото на комерсиалното и да му възвърнат действителната религиозна значимост.
— Питал ли си се някога защо вече не отбелязваме 28-ми декември? — попита тя веднъж. Подаръкът й от Уилям лежеше в скута й неотворен и вече забравен.
— Двайсет и осми декември ли, скъпа?
— Да, денят, в който цар Ирод е изклал младенците.
Тази година, слава Богу, никой не подхваща такива разговори. Освен това, макар отсъствието на Агнес да навява тъга, благодарение на него се осъществи друго щастливо събитие — появата на дъщеря й в приемната. Да, години наред Коледа се празнуваше при режим на строго разделение — подаръците на Софи, заедно с изстинали порции от коледната вечеря се изпращаха скришом горе, в детската стая, докато всичко долу се въртеше около господарката на къщата. Сега най-сетне детето има възможност да участва в празника, което е чудесно. „И крайно време беше“, казва си Уилям. Тя е мило малко същество с очарователна усмивка, и вече е прекалено голяма, за да се отнасят с нея като с бебе. Освен това, въпреки проявяваната през изминалите години склонност да приема възгледа на Агнес, че Коледа е ритуален празник за възрастни, той винаги е прикривал убеждението си, че има нещо много тъжно в една коледна елха, пред която не си играе дете.
Миналата година отварянето на подаръците бе помрачено по всевъзможни причини — досадната нужда да пестят; тежкият облак на недоверието, с което Хенри Колдър Ракъм се отнасяше към собствения си син; надменното презрение, с което Агнес гледаше на всеки опит за простовато веселие; отегчението и неблагодарността на прислугата.
Тази година същата церемония — всички обитатели на дома, коленичили пред коледното дърво, сред преливащата отвсякъде като пяна пъстроцветна хартия, премина извънредно приятно. Освободен от оковите на дълговете, Уилям твърдо бе решил да се превърне в символ на щедрост. (Когато лейди Бриджлоу изрази известно съмнение, че може да разглези прислугата, той отвърна: „Нямате доверие в човешката природа, Констанс“). Така че, докато лейди Бриджлоу несъмнено бе спазила традицията и бе подарила на всяка от прислужничките по един пакет с плат за нова униформа, неговите прислужнички получиха готови униформи (наистина, защо да кара горките момичета да си ги шият сами, след като така или иначе бъдещето принадлежи на готовото облекло?). И не само това; всяка от тях получи и допълнителни пакетчета, в които вместо предметите от ежедневна необходимост, които вероятно очакваха — някой кухненски прибор за готвачката, нова четка за момичето от миялната, и така нататък — имаше предмети, които за тях са истински лукс. Боже мили, та нали той вече е богат човек — трябва ли наистина да изтърпява всеки път киселото „благодаря ви, сър“, произнесено с нежелание при вида на смехотворен подарък като черпак или ново ведро например, вместо да се наслади на проявите на искрена, непресторена радост?
