Навремето това би приключило разговора, но напоследък баща й вече не е толкова рязък с нея — откакто бе повярвал, че ще я загуби. Болестта й почти накара обичта към нея (в която Емелин никога не се е съмнявала) да излезе на бял свят — като обрив, избил по кожата, и оттогава той все още не е възвърнал обичайната си хладна въздържаност.
— Такова нещо не е необходимо, скъпа — продължи да обяснява той днес сутринта. — Каква полза би имал един душевноболен човек, ако го принудим да каже: „Да, признавам, че страдам от халюцинации“? Само след час пак ще твърди обратното. Това, което е необходимо, е да бъде излекуван болният й мозък, така, че халюцинациите вече да станат невъзможни. Да вземем например един човек със счупена ръка — той може да твърди, че ръката му не е счупена, или пък да знае, че е счупена, но това няма никаква връзка с необходимото лечение.
— Добре, но какви са шансовете такава жена да бъде излекувана?
— Съвсем прилични, ако жената е на зряла възраст и е била трезвомислеща, преди, да кажем, някоя трагична загуба да размъти съзнанието й. Но ако се отдава на фантазии и самоизмами от ранната си младост, бих казал, че шансовете са минимални.
— Разбирам — отвърна Емелин. — Мисля, че това задоволява напълно любопитството ми. Благодаря.
Видимото й разочарование от ограничените възможности на медицината като че ли го засегна, защото той допълни:
— Убеден съм, че един ден фармацията ще може да предложи лечение и на най-тежките душевни заболявания. Например нещо като ваксина. Сигурен съм, че през идущия век ни предстои да видим много чудеса.
— Това е слаба утеха за тези, които боледуват сега.
— Не — усмихна се той, — тук грешиш, моето момиче. Неизлечимо лудите са неизлечимо луди, защото предпочитат да останат такива. Те не желаят да бъдат излекувани! И в това отношение — извини ме, че го казвам — те много приличат на твоите паднали жени.
— Да не започваме отново, татко — каза Емелин с предупредителен тон. — И без това трябва да тръгвам. Благодаря ти за подаръка и весела Коледа.
Но обезпокоен от мисълта, че се разделят с остри реплики, той реши да направи последен помирителен жест.
— Моля те, Емелин, кажи ми, защо ме разпитваш за тези неща? Може би ще успея да ти кажа нещо по-конкретно, ако знам нещо повече за случая…
Тя се поколеба, обмисляйки внимателно думите си — но както винаги се оказа, че не е била достатъчно предпазлива.
— Една дама ми изпрати писмо, в което ме моли да й разкрия тайната на вечния живот. Става дума за вечен живот на плътската обвивка. Тя като че ли е убедена, че знам мястото, където… се съхранява и я очаква безсмъртното й тяло.
— Много е мило от твоя страна да се безпокоиш за госпожа Ракъм — отвърна баща й тихо и поверително. — Мога да те уверя, че тя скоро ще бъде в добри ръце.
— Мяу! — извива Писан и забива нокти в полите й.
— Добре, добре, тръгвам — отвръща Емелин.
Нощ е паднала над дома на семейство Ракъм и според Уилям коледното празненство продължава да се развива по най-добрия възможен начин, като се вземат предвид обстоятелствата.
Призивът на баща му да играят на „музикални столове“ предизвика кратко объркване, когато доброволците установиха, че никой тук не може да свири на пиано — тоест никой от присъстващите в приемната. Тогава Шугър спаси положението — Бог да я благослови — с идеята да ползват вместо това музикалната кутия. Всички си отдъхнаха облекчено, а машинката работеше чудесно! Уилям възложи на Клара да сваля и спуска капака на кутията, убеден, че това занимание й подхожда повече, отколкото да тича и да се блъска из салона с останалите прислужници. И е прав. Дали не забеляза усмивка по устните й, когато Лети едва не падна? Клара определено успява да затвори капака така, че да прекъсне нотата наполовина и да обърка и най-ловкия играч. Единственият, който винаги успява да се добере до стол, е Хенри Колдър Ракъм, защото не го е грижа кого ще бутне по задника, и колко грубо ще е бутването.
Старият участва и в играта „Измами дракона“, която е следваща в списъка. Когато угасят светлините и запалват купата с бренди, три поколения Ракъмови се нареждат около нея, готови да пъхнат ръце в пламъците. Хенри Колдър Ракъм е първи. Късите му, сбръчкани пръсти се стрелват за миг под трептящите пламъци по повърхността, и също толкова бързо пъхват стафидата в устата му.
— Не се страхувай, детето ми — казва той окуражително на внучката си. — Няма да се опариш, ако пипаш бързо.
Но Софи продължава да се колебае, вперила плахо поглед в голямата, широка купа, над която се издигат синкави пламъци, и Уилям, притеснен, че алкохолът може да прегори, докато се колебае, бръква на свой ред и измъква стафида.
— Хайде, Софи, миличка — нарежда той с мек глас, докато Ракъм Старши се възползва от възможността да си измъкне още една стафида.
