Още първия оглед на градината потвърждава най-лошите им опасения — откриват стъпки в снега, които водят от входната врата към градинската порта, а оттам — на улицата. Портата е широко отворена. Уличните лампи на Чепстоу мъждукат слабо в снежния мрак — около всеки фенер има само един малък кръг светлина, на петнайсетина фута над земята. Улицата тъне в черен мрак, само в далечината се виждат едва забележими очертания на неосветени сгради и тесни улички. Жена в тъмни дрехи лесно може да бъде погълната от такава тъмнина.
— Знаеш ли дали е облечена в бяло? — обръща се Уилям към Клара, докато групата се кани да излезе навън. Тя го изглежда така, сякаш го смята за идиот — като че ли я е попитал коя от балните си рокли е избрала госпожа Ракъм за това изключително събитие.
— Искам да кажа дали е по нощница, Бог да й е на помощ! — сопва се той.
— Не знам, сър — отвръща Клара намръщено, потискайки желанието си да му каже, че ако госпожа Ракъм е умряла от премръзване, това вероятно се е случило, докато тя по негово нареждане претърсваше шкафовете за метли и се завираше под леглото на гувернантката.
Трудно подвижен в тежкото си палто, Уилям тръгва напред, обвит в облак пара от собствения си дъх, а подир него вървят две жени. Тъй като успяха да открият само три работещи огнеупорни фенера, те бяха разпределени между Уилям, Клара и Роуз. Лети и Джейни са толкова слисани, че и без това няма да свършат никаква работа и е най-добре да си легнат, а що се отнася до госпожица Шугър, тя изобщо не е трябвало да си прави труда да става.
Шугър стои на входната врата и ги изпраща с поглед. Докато те минават през градинската порта и тръгват в различни посоки, по улицата минава наемен файтон, който подчертава възможността въпреки късния час Агнес да е спряла кола и вече да се намира на мили оттук, изгубена в огромния, враждебен град, да се лута из непознати улици с непознати къщи, пълни с непознати хора. Пиянски смях се разнася от файтона и й напомня, че смъртта от премръзване далеч не е единствената опасност, на която се излага беззащитната жена, тръгнала сама по широкия свят.
Така, както стои, треперейки, на верандата, й минава през ума, че в момента никой не пази къщата на Ракъмови — ако предположим, че останалите прислужници изпълнят заповедите и останат по леглата си, никой не би я видял как отваря забранени врати, никой не може да я спре, ако реши да се рови, където пожелае. Съзнавайки, че не бива да пропуска такава златна възможност, тя си представя как стои пред писалището на Уилям и чете някакъв секретен документ. Да; време е да изтича на горния етаж и да осъществи тази фантазия, вместо да я вижда в мислите си като прожектирана от магически фенер… Но не; Шугър вече няма сили за това; омръзнало й е да следи и да подслушва; не й трябва да разкрива нищо повече; иска само едно — да бъде член на семейството, да не бъде прицел на подозрения, да бъде приета в уютното му лоно, завинаги.
Внезапно, като гръм от ясно небе — или от черно небе, ако трябва да бъдем точни — я връхлита мисълта, че Агнес е някъде наблизо. Тази сигурност нахлува в съзнанието й като религиозно убеждение, обзета е от просветление като апостол Павел по пътя към Дамаск. Колко глупаво постъпиха Уилям и останалите — тръгнаха по следите на певците на коледни песни, които просто не са се постарали да затворят градинската порта! Разбира се, че Агнес не е навън, из улиците, тя е тук, крие се някъде наблизо — съвсем наблизо!
Шугър влиза бързо в къщата, намира лампа, и след минути излиза с мъничък светилник, предназначен да осветява няколко ярда от покрития с килим под на коридора — от една спалня до друга. Тя изнася предпазливо лампата навън, на студа и вятъра, предпазвайки с длан отвора на стъкленото шише, за да не угасне пламъчето. Суграшицата плюе бузите й с ледена плюнка — толкова студена, че сякаш я изгаря, като неизгаснали въгленчета, понесени от вятъра. Постъпката й е налудничава, но тя няма да се върне в къщата, докато не намери Агнес.
Къде да потърси първо в тази криеница, при която залогът е човешки живот? Тя излиза на пътя към конюшните, чува се тихо „хрус, хрус, хрус“, когато обувките й хлътват в замръзналия сняг. „Не, не“, обажда се някакъв глас в главата й, докато тя върви покрай страничната стена на къщата, покрай издадените прозоречни ниши на приемната и трапезарията, „Не, не е тук. Дори не е «топло». По-надалеч от къщата — далеч от светлината. Вече е «топло», да, «топло»!“
Тя се осмелява да отиде към непознатата част на малкия парк, отвъд парниците за зеленчуци, чиито покрити със сняг черупки светят като мраморни саркофази в тъмното. На всеки две-три стъпки, поради постоянните й усилия да пази пламъка, тя пропуска да погледне къде стъпва и едва не пада, препъва се — ту в някое градинско сечиво, ту в чувал за въглища, но успява да стигне до конюшнята, без да падне.
„Много горещо“, отбелязва гласът в главата й.
