Аленото цвете и бялото полностью

Шугър примигва неразбиращо през червеникавата маса на собствената си разплетена коса. Тя дава с жест позволение на Клара да огледа мъничката й стая и прислужницата незабавно насочва лампата към четирите ъгъла — светлините и сенките трептят драматично. Изпълнявайки дословно заповедите, Клара напомня на католически свещеник, размахващ кадилница.

— Извинете, госпожице — казва тя и открехва вратата на гардероба.

— Софи добре ли е? — пита Шугър, която междувременно е запалила лампата на масичката до леглото си. Сега вече вижда, че часът е три след полунощ.

Клара не отговаря, а вместо това прави дълбок, церемониален реверанс, все едно че се покланя пред кралицата. Чак в последния миг Шугър осъзнава, че това не е реверанс, а прислужницата се готви да погледне под леглото.

— Нека видя и аз — казва тя припряно и се протяга от едната страна на леглото така, че дългата, й несресана коса се повлича по пода. Подпряна на лакът, тя мушва ръка в сенките под леглото и бутва небрежно дневниците към стената, за да подчертае, че каквито и боклуци да има отдолу, за човек и дума не може да става.

— Извинете, госпожице — измънква Клара и излиза забързано от стаята.

Щом тя затваря вратата зад себе си, Шугър скача от леглото и започва да се облича. Сега вече съзнава, че из цялата къща цари суматоха, чува се силен шепот, отварят се врати, през пролуката на собствената си врата тя вижда движещи се светлини, които ту се усилват, ту почти изчезват. Бързо, бързо! Косата й е невъзможна, трябваше да бъде подстригана още преди седмици, но кой би могъл да я подстриже? Вече няма и следа от някогашния накъдрен бретон, кичурите се задържат в порядък с дузини фуркети и цяла шепа фиби. Къде ли са обувките й? Защо не може да се пребори с копчетата на корсажа? Сигурно ризата й отдолу се е набрала!

— В тъмната стаичка! — чува се някъде отдолу викът на Уилям. — Да не си глуха?

Тънък женски глас, трудно е да се разбере чий, отвръща с хленч, че всички стаи са тъмни.

— Не, не! — продължава да крещи Уилям, който явно е извън себе си. — Стаята, където… О, не, това беше преди ти да почнеш работа тук!

И Шугър чува тежките му стъпки да се отдалечават по коридора.

Добила горе-долу приличен вид, Шугър излиза забързано в коридора със свещ в ръка. Отива първо в стаята на Софи, но когато се промъква вътре, вижда, че детето спи дълбоко — или поне се преструва, че спи.

Едва когато Шугър тръгва обратно по коридора, тя забелязва нещо извънредно необичайно — вратата на Агнес е отворена. Тогава хуква надолу, натам, откъдето се носят гласовете.

За място на срещата е избрана кухнята. Насядали са тук, мрачни и сънливи, сред стените, от които повява хлад като в мавзолей. В кухнята далеч не присъстват всички обитатели на къщата — готвачката е оставена да хърка на таванския етаж, а когато внезапно разразилата се суматоха събуди любопитството на по-новите прислужници, на чиято дискретност все още не може да се разчита, бе им казано да си лягат и да не се месят. Така че тук, треперещи от студ и напълно облечени, седят Уилям, Лети, Роуз и Клара. О, да, тук е всъщност и Джейни — стои на прага на миялната, потънала в сълзи, защото не успя да намери госпожа Ракъм в сандъка с лед, където държат месото, въпреки гневните настоявания на госпожица Тилотсън.

Лети обгръща тялото си с ръце и стиска здраво конските си зъби, за да не тракат. Бялата й униформена престилка блести от влага — веднъж вече й се е наложило да излезе в градината, за да почука на вратата на пристройката, където живее Шиърс. Но Шиърс се оказа толкова пиян, че тя така и не можа да го събуди, а Чийзмън очевидно не е успял да устои на настояванията на „майка си“ да остане до сутринта. Така че отново Уилям Ракъм е единственият мъж, който трябва да се справи с възникналото положение.

Той посреща Шугър с недружелюбно смръщване; лицето му изглежда ужасно на светлината, отразена в масата за рязане и каменния под — те са още мокри от здравото миене преди няколко часа.

— Тя е някъде навън, сър — настоява Роуз, а гласът й трепери от опасения, които не смее да изтъкне пред господаря си — че той губи ценно време и може би дори осъжда жена си на смърт, като отказва да пренесе търсенето извън стените на къщата.

— А мазето? — упорства Уилям. — Лети, ти влезе там само за миг.

— Празно е, сър — хленчи настоятелно момичето, а медните тигани по стените прозвънтяват от възмутено извисения й глас.

Уилям прокарва пръсти през косата и вперва поглед през прозореца. Черните стъкла са напръскани със суграшица и обрамчени със сняг. Не е възможно това да се случва с него!

— Роуз, донеси огнеупорните фенери — казва той с несвой глас след дълго, мъчително мълчание. — Трябва да претърсим градината. — Внезапно очите му се проясняват, като че ли в тях със закъснение лумва пламък — или го връхлита треска. — Сложете дебели палта! И не забравяйте ръкавици!