— Къде ли е този човек? — мърмори Софи с превзето безпомощен тон, и върти куклата на 360 градуса. — Казах му да ме чака тук…
Тя вдига далекогледа, разтяга го докрай и го повдига към дясното си око.
— Ето как ще го открия — заявява детето, вече с по-момчешки, самоуверен тон. — Дори ако е много, много далече — и тя продължава да се върти с далекогледа, като спира, когато попадне на нещо по-обещаващо — тъмно петно върху дъските, полюшващият се пискюл в края на лентата, с която прибират завесите, размазаните очертания на полите на гувернантката.
Станала внезапно сериозна, Софи вдига поглед към Шугър и пита:
— Мислите ли, че ще мога да стана изследовател, госпожице?
— Изследовател ли?
— Когато порасна, госпожице.
— Аз… не виждам защо не.
Шугър би искала Софи да спомене и ако може, да се зарадва мъничко на тънката книжка, която се търкаля захвърлена на пода — на титулната й страница пише „На Софи, от госпожица Шугър, Коледа, 1875“.
— Може да не е позволено, госпожице — Софи бръчка чело. — Да не може да има дами изследователки.
— Живеем в нови времена, скъпа Софи — казва с въздишка Шугър. — Какво ли не правят жените в наши дни.
Бръчките по челото на Софи стават още по-дълбоки, защото убежденията на бавачката и на гувернантката й по този въпрос са абсолютно противоположни — умът й не може да се справи с това противоречие.
— Кой знае — казва тя замислено, — може пък да ми позволят да изследвам разни места, които господата изследователи не искат да изследват.
До тях достига някакъв шум отвън — цяла процесия от непознати минават край дома на Ракъмови и пеят „Желаем ви весела Коледа“. Грубоватите гласове звучат неясно, отвявани от пристъпите на вятъра. Софи отива до прозореца, застава на пръсти и се опитва да погледне, но в мрака не се вижда нищо.
— Още хора! — заявява тя с такъв тон, сякаш казва „Невероятно!“ — като някоя домакиня от приказките, която е поканила шестима гости, а вместо тях в дома й нахлуват хиляди. Шугър вижда, че детето е полузаспало от умора и преценява, че е крайно време да го убеди да си легне.
— Хайде, Софи — казва тя. — Време е да си лягаш. Ваната ще отложим за утре. Ще ти трябва поне цял нов ден, за да опознаеш всичките си подаръци.
Софи се откъсва с неуверени стъпки от прозореца и се оставя на грижите на госпожица Шугър. Макар че не се противи, когато Шугър я съблича, тя не е толкова склонна да й помага, а само се взира замаяно пред себе си, докато гувернантката смъква дрехите през неподатливите й крайници. На лицето й се е изписало странно, тревожно изражение — голото й тяло като че ли реагира обидено, когато Шугър я побутва леко, за да повдигне ръце и да си облече нощницата.
… продължава долу коледната песен.
— Сега вече няма защо да будим мама, нали, госпожице? — изтърсва внезапно Софи. — Тя и без това проспа празника.
Шугър отмята завивките, изважда грейката, която Лети е пъхнала вътре, и потупва с длан по затопленото място.
— Тя не е добре, Софи — казва Шугър.
— Мисля си, че тя ще умре скоро — решава Софи, докато се наглася в леглото. — И тогава ще я закопаят в земята.
Долу се хлопва врата и гласовете млъкват, вероятно певците са получили желаното. Шугър се опитва да потисне ледената вълна, която се надигна в нея, когато чу думите на детето, завива Софи и наглася възглавницата й. Като преценява колко важни ще бъдат първите впечатления на другата утрин, тя събира подаръците и се заема да ги подрежда внимателно върху скрина. Царствената френска кукла стои точно до отпуснатата фигурка на ухиленото тъмнокожо момче. Новият несесер на Софи, четката, шнолата и огледалото са подредени в една редица, а далекогледът стои накрая като удивителна. Най-отзад, изправена, стои книгата.
„Алиса в страната на чудесата“ — така пише на корицата. Но Софи вече е паднала в заешката дупка на съня и се е озовала в своята собствена страна на обезпокоителни чудеса.
Чук-чук.
— Госпожице Шугър?
Чук-чук-чук.
— Госпожице Шугър?
Чук-чук-чук-чук.
— Госпожице Шугър!
Тя се изправя рязко в леглото, задъхана, уплашена и объркана, докато онзи звяр, който беше дошъл да я „стопли“, потъва някъде и оставя на мира детското й тяло, и тя отново остава сама — по-голяма, по-зряла, някъде другаде, в тъмнината.
— К-кой е? — пита тя.
— Клара, госпожице.
Шугър потрива очи с грубите си длани, убедена, че ако примигне още няколко пъти, ще види дневната светлина.
— Успала ли съм се?
— Моля ви, госпожице Шугър, господин Ракъм ме праща и каза да вляза при вас.
Вратата се отваря широко и прислужницата влиза с високо вдигната лампа, с измачкана униформа, а около главата й се очертава като ореол разбърканата, несресана коса. Лицето на Клара, обикновено безизразно или самодоволно, е набраздено от трептящите сенки и разкривено от непресторен страх.
— Трябва да проверя дали някой не е влязъл в стаята ви, госпожице.
