Шугър обръща страницата, но очевидно с този възторжен епизод свършва всичко, което Агнес е успяла да напише под общото заглавие „Прозрения и разсъждения върху свръхестественото на Агнес Пигот“, преди да вземе фаталното решение да изкопае отново старите си дневници.
— Е, какво ще кажеш? — пита Уилям, защото те двамата са в кабинета му — той е седнал на ръба на писалището си, а Шугър стои права пред него и държи в ръце отворената книга.
— Аз… н-не знам — казва тя и продължава да се опитва да разбере с каква цел я е повикал тук толкова рано сутринта. И двамата с Уилям са като пребити от умора, и със сигурност имат далеч по-важни задачи за изтощените си мозъци от това да се опитват да разтълкуват бълнуванията на Агнес. — Ами… бива я като разказвач, нали?
Уилям я зяпва озадачено, очите му са зачервени и смъдят. Преди да е отворил уста, коремът му започва да къркори — позволил е на тези от прислужниците, чиито нощен сън беше смутен, да поспят до късно.
— Шегуваш ли се? — пита той.
Шугър затваря дебелия тефтер и го притиска към гърдите си.
— Не, разбира се, че не, но… Това описание, това е… тя разказва сън, нали? Просто описва някакъв сън…
Уилям изкривява лице в раздразнение.
— Ами останалото? Предишните записки? Тези… — той цитира с подчертано отвращение — уроци?
Шугър затваря очи и се старае да диша дълбоко. Обзема я мъчително изкушение да се разсмее на глас или да каже на Уилям да остави проклетата си жена на мира.
— Нали знаеш… не съм особено религиозна — казва тя с въздишка, — и не мога да преценя…
—
Тя трепва и инстинктивно отстъпва назад. Той не е говорил така грубо с нея никога преди! Шугър се чуди дали да не избухне в сълзи и да заяви с треперлив глас „Уп-плаши ме“, за да може той да я обвие с ръцете си, обзет от разкаяние. Един бърз поглед към въпросните ръце, свити в юмруци, я кара да отхвърли идеята.
— Виж това — погледни само! — продължава да беснее Уилям и посочва една нестабилна купчина от книги и брошури на писалището — кориците им са скрити в подвързии от парчета стари тапети или някакъв плат. Той грабва най-горната, отваря я на титулната страница и започва да чете високо и насмешливо:
— „От материя към дух: резултати от десетгодишен опит в областта на спиритизма със съвети към новопосветените“, от Силия Е. Де Фой! — той хвърля рязко книгата като непоправимо зацапана носна кърпичка и грабва втора — „Пръст в раната Христова: изследване на загадките в Светото писание“ от доктор Тибет! — после хвърля и тази книга. — Претърсих спалнята на Агнес, за да изнеса оттам всичко, с което би могла да се нарани. И какво, смяташ, открих? Двайсетина такива боклуци, скрити в кошничките й за ръкоделие! Поръчвани чак от Америка и дори крадени — да, крадени! — от някаква спиритистка заемна библиотека на Саутхемптън Роу! Книги, които никой здравомислещ човек не би издал, и нито една нормална жена не би чела!
Шугър примигва объркано, защото все още не може да схване какъв е поводът за тази тирада, но е потресена от ожесточението, с което говори Уилям. Внезапно и без това нестабилната купчина книги, сякаш също потресена от яростта му, се заклаща и рухва. Книгите се разпиляват по писалището. Една от тях пада на килима — малка книжка, подобна на сборник с църковни химни, подвързана с къс дантела.
