— Уилям… какво искаш от мен? — пита Шугър, като много се старае да не й проличи раздразнението. — Повика ме тук, за да ми показваш тези книги на Агнес, които си… конфискувал, оставям Софи да безделничи в занималнята; признавам, че тези брошури са доказателство за… сериозно разстроен ум. Но как бих могла да ти помогна?
Уилям прокарва ръка по косата си, после стисва цяла шепа кичури и притиска юмрук към главата си — за последен път Шугър го е виждала да прави този нервен жест по времето, когато течеше спорът с търговците на юта от Дънди.
— Клара заяви — казва той със стон, — че категорично отказва да дава на Агнес каквито и да било… лекарства.
Шугър си прехапва езика, за да не сподели откровеното си мнение за мъже, които държат жените си под постоянното въздействие на опиати; тя отново си поема дълбоко дъх и вместо това съумява да каже:
— Толкова лошо ли е това, Уилям? Мисля, че Агнес вървеше доста уверено, докато я прибирах обратно в къщи. Вероятно най-страшното вече е минало, нали?
— След това, което се случи тази нощ, ти твърдиш, че най-опасното е
— Имах предвид, че раните по краката й са започнали да зарастват.
Уилям свежда поглед. Едва сега Шугър забелязва, че той се държи така, сякаш крие нещо, нещо в поведението му напомня куче, което съзнава, че е сторило пакост — тя не го е виждала в такова състояние от онзи ден, когато за първи път вдигна полите й в дома на госпожа Кастауей и я помоли да му позволи това, което останалите проститутки му бяха отказали. Какво ли ще поиска от нея сега?
— И така да е — започва да мънка той, — Клара е прислужница — назначена от мен… осмели се да ми противоречи. Наредих й да продължи да дава лекарствата на Агнес, докато… докато не й наредя нещо друго, а тя отказа.
Шугър чувства как по лицето й се изписва упрек и бърза да възстанови спокойното си изражение, доколкото може.
— Клара е лична камериерка на Агнес, Уилям — напомня му тя. — Как искаш да изпълнява задълженията си, ако Агнес не й се доверява?
— Много уместен въпрос — отбелязва Уилям и кимва важно; изражението му говори, че и според него по-нататъшното присъствие на Клара в този дом е неоснователно. — На всичкото отгоре тя отказа твърдо да заключва вратата на Агнес.
— Докато я мие и обслужва ли?
— Не, след това.
Мозъкът на Шугър се опитва да преработи това сведение, но като че ли залъкът е прекалено голям за него.
— Искаш да кажеш, че ти… ъъъ, че се предвижда… Агнес да бъде държана като… — тя преглъща с усилие, — … да бъде държана под ключ в спалнята си?
Уилям й обръща гръб с пламнало лице; после махва възмутено с ръка в посока към прозореца, показалецът му сякаш пробива дупки във въздуха.
— Да не искаш всяка нощ да излизаме да я прибираме от конюшнята или Бог знае още откъде?
Шугър притиска здраво дебелия тефтер към гърдите си; иска й се да може да го остави, но съзнава, че би било неразумно да откъсва очи от Уилям дори и за миг. Какво иска той всъщност? Каква проява на покорност е необходима, за да изпусне гнева от изкуствено надутата си фигура? Може би трябва първо да упражни върху нея юмруците си, за да излее след това разкаянието си между краката й?
— Агнес ми се струва… съвсем спокойна, не мислиш ли? — казва тя меко. — Когато я доведох вкъщи, беше съвсем премръзнала и единственото, което я интересуваше, беше една топла вана и чаша чай. „Най-хубаво си е у дома“, така ми каза накрая.
Той я гледа с подчертано подозрение. Хващал се е на всевъзможни лъжи — за несравнимите предимства на члена му пред тези на другите мъже; за еротичното излъчване на космите по гърдите му, вярвал е дори когато му е казвала, че несъмнено един ден „Ракъм“ ще бъде най-големият производител на парфюмерийни продукти в Англия; но това — това вече е нещо, на което отказва да повярва.
За миг я обзема страх, че той ще я сграбчи за раменете и ще започне да я разтърсва, за да я принуди да каже истината, но Уилям се обляга отново на писалището и прокарва ръце по лицето си.
— Откъде разбра всъщност къде ще я откриеш? — пита той с малко по-спокоен тон. Нямаше възможност да й зададе този въпрос сутринта, когато се върна мокър до кости, обезумял от тревога, и установи, че жена му дреме спокойно в леглото си. („Божичко, Уилям, на какво приличаш!“ беше единственото, което каза Агнес, преди да притвори отново очи).
— Аз… аз… чух я да вика — отвръща Шугър. Дълго ли смята да я държи тук Уилям? Софи я чака в учебната стая; днес е доста разсеяна и кисела, има нужда да се върне към познатата дневна програма и уроците, а се съпротивлява… Ще има проблеми, най-малкото сълзи — ако нормалният ход на ежедневието не се възстанови възможно най-бързо…
— Извънредно важно е — заявява Уилям, — тя да не избяга отново през следващите няколко дни.
Шугър не издържа и избухва:
— Уилям, защо ми казваш всичко това? Доколкото си спомням, ти държеше да не поддържам никакви контакти с Агнес. Какво искаш сега от мен, да й стана пазач ли? Може би тя трябва да седи в някой ъгъл на занималнята, докато преподавам на Софи, за да съм сигурна, че не крои някоя беля?
