За да убива времето, докато различните болежки събудят Уилям, или докато стане време да се върне при Софи, Шугър започва да чете „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, прелиствайки безшумно страниците. Тя знае, че междувременно полицията е била уведомена за изчезването на Агнес, но Уилям е настоял за възможно най-голяма дискретност при търсенето — и желанието му явно е зачетено, защото във вестника не се споменава нищо за госпожа Ракъм. Но вестникът предлага на читателите си друга сензационна новина, наречена (като че ли вече се е превърнала в легенда) „Голямата северна железопътна катастрофа“. Гравюра „по скица на очевидец“ изобразява група набити мъже в дебели палта, струпани около обърнат вагон от влака „Летящият шотландец“. Авторът на гравюрата не е особено умел, или пък е проявил известна деликатност, защото това, което измъкват спасителите, прилича по-скоро на тежки чували с поща — така че на читателите е останал спестен действителният ужас на събитието. Тринадесет мъртви, двайсет и четирима тежко ранени в ужасната катастрофа при Абътс Риптън, на север от Питърбъроу. Вината е в стрелката на семафора, която е замръзнала на позиция „свободно“. Нещастие, достойно за регистъра на полковник Лийк!
Разбира се, първата мисъл на Шугър е за Агнес. Представя си как измъкват разкъсаното й тяло от останките на влака. Възможно ли е пътят от Нотинг Хил до града да е отнел толкова дълго време на Агнес, а после, когато е стигнала до гарата, да се е качила на влака за Единбург? Шугър не може да прецени накъде е тръгнала Агнес — ако изобщо е успяла да се добере до гара „Падингтън“; „Прочети какво пише на дъската със заминаващи влакове и истинското име ще ти се разкрие“ — такъв беше единственият съвет, който й даде „Светата сестра“; единственият съвет, който тя би могла да даде, като се вземе предвид пълното непознаване на железопътната мрежа и гарите в Англия. Ами ако Агнес е била привлечена от църковното звучене на името „Абътс Риптън“, и е решила да тръгне натам?
Под статията, посветена на катастрофата, е отпечатана кратка бележка, озаглавена „Сигурността на железопътния транспорт“.
„През 1873 година 17246 души са загинали от насилствена смърт — приблизително 750 на милион. 1920 от тях са загинали при железопътни катастрофи, 990 — при злополуки в мините, и 6070 — от други повреди на механични устройства; 3 232 са се удавили, 1519 са загинали при злополуки с коне или движени от коне превозни средства, 1 132 — при злополуки с различни машини; останалите при падания, изгаряния, задушаване и други злополуки, които ни застрашават в ежедневието“.
Докато Уилям хърка и пъшка, преследван от тежки сънища, Шугър си представя как Агнес пада в шахта на мина, как трупът й се носи с лицето надолу по водите на някакво мръсно езерце; как пищи, попаднала в зъбите на вършачка, как попада под копитата на подплашен кон или под колелата на карета; как пада от някаква скала, как се гърчи, агонизирайки сред море от пламъци. Може би наистина щеше да е по-добре да отиде в онзи санаториум…
Не, не е така. Агнес не е била в катастрофиралия влак, нито пък я е сполетяла някоя от описаните страшни съдби. Тя е изпълнила дословно нарежданията на Светата сестра. Още привечер на 28 декември тя е била далеч от всяка опасност, на сигурно място, намерила някое пасторално убежище. Шугър се опитва да си представи някакъв селянин, който се труди на полето… прави това, което сигурно правят по полето селяните. Вижда непознатата жена, която идва към него през нивята — или ливадите, или каквото и да е там; бедно облечена, накуцваща жена, която явно е на края на силите си. Той я пита какво търси. „Манастира“, казва тя и припада в краката му. Фермерът я отнася в дома си, където жена му тъкмо е приготвила супата…
— Мфф! Мфф! — чува се откъм дивана, където Уилям отпъжда с лявата си ръка несъществуващи нападатели.
Във въображението на Шугър започва друга история: обърканата госпожа Ракъм излиза, препъвайки се, от някаква селска гара, осветена от луната, озовава се на потъналия в сенки селски площад и веднага върху нея връхлитат банда грубияни, вземат й парите, които й даде Шугър, разкъсват дрехите й, разтварят краката й…
Часовникът отмерва два удара. Време е за следобедните уроци на Софи Ракъм.
— Извинявай, Уилям — казва тя едва чуто. Той трепва с цялото си тяло.
