Той й дава знак да тръгнат по алеята, по-далеч от някаква фигура, която вече се е появила на прага на една от съседните къщи — любопитна стара клюкарка, натруфена с лисича кожа и шапка, украсена с препарирани синигери.
— Емелин — казва той, когато двамата тръгват забързано, оставяйки преследвачката си да крета далеч зад тях, — това, което ще споделя с теб, е тайна, макар че надали ще може да бъде запазено в тайна още дълго време. Госпожа Ракъм е изчезнала. Тя трябваше да бъде отведена вчера в санаториум. Когато пристигнах в дома й, защото трябваше да я съпроводя, нея я нямаше. Беше изчезнала.
Емелин, макар че го слуша много внимателно, продължава да поглежда към небето, а се озърта и към останалите минувачи с надеждата, че ще успее да прецени колко е часът.
— Да не би да е отишла при някоя приятелка? — опитва се да предположи тя.
— Изключено.
— Защо? Няма ли приятелки?
Небето започва да тъмнее; възможно ли е вече да се смрачава? Не, това са дъждовни облаци, които се канят да се облекчат от бремето си, изливайки го върху тях.
— Струва ми се, че ти все още не разбираш какво е положението. Тя е напуснала дома си посред нощ, в състояние на пълно умопомрачение. Всички нейни дрехи са си по местата — рокли, жакети, палта, блузи — всичко с изключение на един чифт обувки и малко бельо. С други думи, тя е тръгнала по улиците полугола. Вече може да е премръзнала до смърт.
Емелин знае, че би трябвало да е обзета от съчувствие, но слабостта й към спора надделява.
— Много жени ходят полуголи по улиците през зимата и не умират, татко — отбелязва тя.
Той отново хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че метачите, момчетата за поръчки и изисканите дами с глезените си кученца не могат да го чуят, и продължава:
— Емелин, интересува ме следното. Споменава ли тя в онова свое писмо до теб къде се намира мястото, до което така отчаяно иска да се добере? Някакво географско наименование?
Емелин не знае дали да се смее или да изрази съжаление.
— Разбираш ли, татко, тя по-скоро разчиташе на мен да я упътя.
— А ти какво й отговори?
— Не й отговорих — напомня му Емелин. — Ти ме разубеди.
Доктор Кърлоу кимва, видимо разочарован.
— Бог да й е на помощ — промърморва той. Край тях минават една талига и един екипаж, оставяйки широка диря от конски фъшкии след себе си.
— Нямах представа, че госпожа Ракъм е стигнала дотам — казва Емелин. — В умопомрачението си, искам да кажа.
Кърлоу отново проверява местонахождението на най-близкия метач, но той не е помръднал от мястото си, защото смята да премете земята пред друга, по-щедра наглед двойка, която наближава към друга купчина конска тор.
— Избягала още веднъж преди това, в коледната нощ — продължава той. — Половината прислужници я търсили навън до зори, в снега, но накрая гувернантката, госпожица Шугър, я намерила да се крие в конюшнята.
Емелин наостря уши, когато чува името на гувернантката — наистина доста необичайно, и при все това е убедена, че го е виждала някъде наскоро, по-скоро го е прочела — но къде?
— Колко тъжна история — а аз нямах никаква представа! — казва тя. — Ами мъжът й, Уилям, той няма ли някаква идея накъде може да е тръгнала?
Доктор Кърлоу клати глава.
— Нашият виден индустриалец — умореният му глас прозвучава иронично, — бе докаран едва тази сутрин у дома от една болница в Съмърсет. Бил нападнат от „дървеници“ във Фроум.
Емелин изпръхтява от смях по начин, напълно недопустим за дама.
— Нападнат от какво?
— „Дървеници“ — така наричат крадците, които се навъртат около кръчмите, за да обират безпомощните пияници. Наистина, Емелин, от толкова време си в Дружеството за спасение и се движиш сред утайката на обществото, възможно ли е да не знаеш този израз?
— Затова пък знам много други изрази, които ти не знаеш, татко — отвръща тя. — Как е сега господин Ракъм?
Доктор Кърлоу въздъхва с раздразнение:
— Липсват сребърният му часовник, палтото и доста пари; освен това е целият в синини, има мозъчно сътресение, замъглено зрение, и няколко счупени пръста. Изглежда, че един от бандитите е стъпил върху ръката му. Голям късмет има, че не са го намушкали.
Емелин вижда пред себе си месарския магазин — напоследък е станала постоянен посетител там. Ако се беше сетила да си вземе чантичката, можеше да купи закуска на Писан. А може би месарят ще се съгласи да й даде на кредит…
— Това е по-скоро работа за полицията — казва тя, забавяйки крачка, и се пита дали баща й ще продължи да върви с нея още дълго, или скоро ще разбере, че тя не може да му бъде полезна и ще я остави на спокойствие. Ако можеше да си поговори приятелски с месаря, насаме…
— Ракъм и дума не дава да се издума. Нещастният глупак се страхува от скандал.
— Но все пак, след като жена му е изчезнала от два дни…
— Да, да, разбира се, ще му се наложи да се обърне към полицията, и то скоро. Но в неговите представи това е последната възможност.
Емелин забавя още повече крачка и спира пред една витрина, на която са провесени заклани агнета и прасета, а зеещите кухини на труповете са украсени с гирлянди от наденици.
