— Предлагаме им подслон, макар за съжаление да разполагаме с извънредно малко жилища за тази цел — продължава госпожа Фокс. — Ако само полупразните църкви в тази страна можеха да бъдат използвани по-разумно! Но тъй или иначе, правим каквото можем с това, с което разполагаме… А как постъпваме после? Ами ако момичетата са изучили някакъв занаят, правим всичко възможно да им създадем възможност да го упражняват отново, осигуряваме им препоръчителни писма. Аз самата съм писала много такива писма. Ако не знаят нищо, започваме да ги учим на нещо полезно — да готвят или да шият например. В някои от най-изисканите домове има прислужници, изпратени там от Дружеството за спасение.
— Божичко!
От устните на госпожа Фокс се откъсва въздишка.
— Разбира се, фактът, че единствената почтена работа, която можем да предложим на такава млада жена, е да бъде прислужница, не говори добре за нашето общество — за английското общество, искам да кажа. Но не можем да се преборим с всички злини едновременно. А положението е много тежко. Всеки ден измират проститутки.
— Но от какво? — пита Шугър, подтикната от внезапно любопитство, макар да знае отговора.
— Болести, раждане, убийства, самоубийства — започва да изрежда отчетливо госпожа Фокс. — „Много късно“ — това е ужасната фраза, която ни преследва през цялото време. Вчера например посетих едно такова заведение, известно като „домът на госпожа Кастауей“. Търсех едно момиче, за което бях чела в някаква противна брошурка, озаглавена „Повече забавления в Лондон“. Казаха ми обаче, че момичето отдавна е изчезнало, и че госпожа Кастауей е мъртва.
Вътрешностите на Шугър се вкаменяват и сякаш единствено желязната пейка, на която е седнала, им пречи да се изсипят от тялото й.
— Мъртва? — прошепва тя.
— Мъртва — потвърждава госпожа Фокс. Големите й сиви очи следят внимателно и най-дребния проблясък от вълнение по лицето на жертвата й.
— От какво… е умряла?
— Новата съдържателка не ми каза. Прекъсна разговора, хлопвайки вратата в лицето ми.
Шугър не издържа на вперения в лицето й поглед на госпожа Фокс. Тя свежда глава. Вие й се свят, повдига й се, тя се взира в изпомачкания си черен скут и се чуди какво да направи, какво да каже. Ако животът беше такъв, какъвто го описват в евтините романчета на Роуз, тя би могла да прониже госпожа Фокс с кама в сърцето, а после да накара Софи да й помогне да заровят тялото; би могла също така да падне на колене пред госпожа Фокс и да я помоли да не издава тайната й. Вместо това обаче тя продължава да се взира в скута си, дишайки едва доловимо, докато изведнъж осъзнава, че нещо бълбука в ноздрите й, избърсва нос и вижда ръкавицата си — мокра и лепкава от кръв.
Пред очите й изплува бяла носна кърпичка, държи я госпожа Фокс. Нейната ръкавица е доста излиняла и изпомачкана. Смутена, Шугър я поема и се избърсва. Завива й се свят, тя залита, както е седнала, а кърпичката се превръща за миг от меко късче бял памучен плат в мокър, аленочервен парцал.
— Не, облегнете се назад — чува тя гласа на госпожа Фокс в момента, когато отпуска напред глава.
Госпожа Фокс опира ръка в гърдите на Шугър и я избутва назад, докато главата й се отмята, провесена зад облегалката, която се забива болезнено в плешките й. Шугър се взира, примигвайки, в синьото небе. Кръвта изпълва главата й, дави я, дразни гърлото й.
— Опитайте се да дишате нормално, за да не припаднете — казва госпожа Фокс, когато Шугър започва да се задъхва. — Можете да ми вярвате; знам какво е.
Шугър се подчинява и продължава да се взира в небето, притиснала лявата си ръка със стиснатата в нея кърпичка към носа, а с дясната, колкото й да е невероятно, е стиснала ръката на госпожа Фокс. Твърдите й, кокалести пръсти стисват успокоително пръстите на Шугър през двата слоя козя кожа, които ги разделят.
— Простете ми, госпожице Шугър — разнася се гласът на госпожа Фокс. — Сега разбирам, че трябва да сте били много близки със съдържателката на дома, в който сте работили. Постъпих прекалено самонадеяно и пропуснах да преценя и тази възможност. Всъщност не прецених и много други неща.
Главата на Шугър виси толкова назад, че тя може да вижда минувачите по Пембридж Скуеър, обърнати с главата надолу. Една обърната с главата надолу майка подръпва за ръката малкото си момченце, което също е обърнато надолу с главата, и му се кара, задето се е вторачило в дамата с окървавеното лице.
— Софи — прошепва тревожно Шугър. — Не чувам вече гласа й.
— Софи е добре — успокоява я госпожа Фокс. — Облегнала се е на фонтанчето и спи.
Шугър примигва. Стичащите се настрани сълзи гъделичкат ушите й и овлажняват косата по слепоочията й. Тя облизва окървавените си устни и се опитва да събере смелост, за да попита каква ще е съдбата й.
— Моля ви да ми простите, госпожице Шугър — повтаря госпожа Фокс. — Аз съм страхливка. Ако бях проявила малко смелост, бих ви спестила тази игра на котка и мишка, бих ви казала от самото начало за каква ви считам. А ако случайно се беше оказало, че греша, вие просто щяхте да решите, че съм побъркана, и с това всичко щеше да приключи.
