Шугър сяда до нея. Ходът на разговора предизвиква у нея лека възбуда — след неувереността си в началото тя като че ли успява да се справи. След секундно колебание тя решава да улучи с един куршум два заека — да докаже колко отблизо познава библиотеката на Софи, за да подчертае пред госпожа Фокс доколко е подходяща за гувернантка на детето, и да узнае някои любопитни подробности.
— Кажете ми, госпожо Фокс — надявам се, че няма да изтълкувате това като излишно любопитство, но вие ли сте „добрата приятелка“, която Хенри Ракъм споменава в същото посвещение? Приятелката, която го упрекнала, че е подарил на Софи Библия, когато тя била само на три години?
Госпожа Фокс се засмива тъжно, но очите й не загубват проницателния си блясък и не се отклоняват от лицето на Шугър.
— Да, наистина ми се стори, че детето не е дорасло за „Второзаконие“ и „Плач Йеремиев“ — отвръща тя. — А що се отнася до дъщерите на Лот, Онан и други подобни… едно дете заслужава да изживее няколко невинни години, не мислите ли?
— О, да — съгласява се Шугър, която не е много наясно какво има предвид госпожа Фокс, но пък приема изцяло идеята. После, за да не би незнанието да проличи по изражението й, тя продължава: — Но все пак аз чета на Софи откъси от Библията; по-вълнуващите истории — за потопа и Ноевия ковчег, за блудния син, за Даниил в ямата на лъвовете…
— Но не и за Содом и Гомора — казва госпожа Фокс и се привежда по-наблизо, примигвайки.
— Не.
— Правилно постъпвате — казва госпожа Фокс. — Аз обикалям нашия Содом по няколко пъти седмично. Там децата се развращават също така лесно, както и всички останали.
Що за странна личност е тази госпожа Фокс с това нейно длъгнесто лице и прозорливия си поглед! Дали е безопасна? Защо се е вторачила така в нея? Шугър внезапно е обзета от желанието Софи да седи между тях двете, за да се съхрани невинният тон на разговора.
— Ако искате, мога да повикам Софи при нас, след като я познавате толкова отдавна. Да й кажа ли да дойде?
— Не, недейте — отговаря веднага госпожа Фокс. Тонът й е дружелюбен, но затова пък абсолютно категоричен. — Не познавам Софи толкова добре, колкото си мислите. Когато двамата с Хенри посещавахме дома на Ракъмови, Софи никога не се появяваше; трудно би било да се предположи, че тя изобщо съществува. Виждах я само на църква, и то когато госпожа Ракъм не присъстваше на службата. Това съвпадение — или може би трябва да употребя думата, която означава точно обратното на съвпадение — започна да ми се струва доста странно след време.
— Не съм убедена, че разбирам какво имате предвид.
— Това, което имам предвид, госпожице Шугър, е че госпожа Ракъм определено нямаше слабост към деца. Или, за да се изразя още по-ясно, тя като че ли изобщо отказваше да приеме съществуването на дъщеря си.
— Не е моя работа да преценявам как е разсъждавала госпожа Ракъм — казва Шугър. — Аз почти не я виждах; тя беше вече доста зле, когато постъпих на работа при тях. Но… — начинът, по който госпожа Фокс е повдигнала едната си вежда, я смущава; изражението й намеква, че гувернантка, която твърди, че не е била запозната с тези факти, или е глупава, или лъже. — Но ми се струва, че вие сте права.
— А вие, госпожице Шугър? — пита госпожа Фокс, поставя ръце на коленете си и се привежда напред; като че ли сега вече пристъпва към темата, която действително я интересува. — Вие обичате деца, нали?
— О, да. Със сигурност съм много привързана към Софи.
— Да, това се забелязва. Тя първата ви ученичка ли е?
— Не — отвръща Шугър с невъзмутимо изражение, но мислите й се въртят вихрено като бенгалски огньове. — Преди Софи се грижех за едно малко момче в Дънди. Казваше се Кристофър.
Проточилата се дълго война между Уилям и търговците на юта от Дънди е запечатала много имена и факти, свързани с Дънди, в паметта й, така че не рискува много, ако се наложи да цитира нещо; да й прости Бог, че използва името на горкия Кристофър, за когото не само че не се погрижи, ами го остави в бърлогата на звяра…
— Дънди ли? — повтаря госпожа Фокс. — Много отдалеч сте пристигнали. Но не говорите като шотландка, а по-скоро като коренячка-лондончанка.
— Живяла съм на много места.
— О, така предполагам и аз.
Настъпва неловка пауза. Шугър се пита как е могла да си внуши, че владее положението. Но за да възстанови поне донякъде позициите си, решава да премине в нападение.
— Толкова се радвам, че сте избрали за разходка същата сутрин, която избрахме и ние със Софи — казва тя. — Доколкото знам, доскоро здравето ви е било в много лошо състояние?
Госпожа Фокс накланя леко глава на една страна и се усмихва уморено.
— Много, много лошо — съгласява се тя. — Но ми се струва, че аз не страдах толкова, колкото хората, които ме наблюдаваха отстрани. Разбирате ли, бяха убедени, че ще умра, а аз знаех, че това няма да стане. И ето ме сега — тя махва с разперени пръсти, сякаш подканя невидима редица от хора да започнат да преминават пред тях, — наблюдавам как цели тълпи нещастници вървят към гроба си много преди мен.
„Но вие не разбирате; Агнес е жива!“ мисли възмутено Шугър.
