Шугър отива встрани от фонтана и сяда на една пейка от ковано желязо на двайсетина фута по-нататък; песничката на Софи я изпълва с гордост, защото стиховете са съчинени лично от нея — тя ги измисли, за да бъде по-лесно на детето, което в час по история срещаше големи затруднения да различи един коварен и кръвожаден крал от другия, особено като се вземе предвид, че повечето от тях се наричат или Уилям, или Хенри. Тези стихчета, колкото и да са наивни и тромави, са първите литературни опити на Шугър, след като тя се примири с мисълта, че романът й няма да види бял свят. Да, тя съзнава колко са жалки, но те все пак запалиха пламъчето на надеждата, че може би все пак от нея ще излезе писател. И защо пък да не пише за деца? Да достигне до тях, докато са още малки, да оформя душите им… Нима някога е вярвала искрено, че някой възрастен човек би прочел романа й, че би отхвърлил веригите на предразсъдъците, би споделил справедливия й гняв? И срещу какво бе насочен този гняв всъщност? Тя вече почти не може да си спомни…
Шугър се обляга назад, протяга крака и за да не замръзнат пръстите й, ги размърдва в обувките. Всички останали части на тялото й са топли. Тя премрежва очи, така че Софи преминава пред тях като тъмно петно всеки път, когато заобикаля фонтанчето.
— Добро дете… — промърморва Шугър толкова тихо, че Софи не би могла да я чуе. Каква наслада е да чуваш собствените си думи, произнесени от друг — пък дори да става дума за наивни детски стихчета:
— Виж ти, та това е малката Софи Ракъм! — провиква се непознат женски глас наблизо. Шугър трепва и се озърта, за да види жената, на която принадлежи гласът. До градинската ограда е застанала Емелин Фокс и маха с всички сили. Колко странно е да видиш почтена жена да ръкомаха така! При това, докато маха, големите й гърди се полюляват видимо под корсажа на роклята, което означава, че тя не носи корсет. Шугър не познава в подробности изискванията на добрите нрави, но има смътното чувство, че тези неща са неприемливи…
— Вие сте госпожица Шугър, нали? — пита Емелин Фокс, която е прекосила бързо разстоянието, което ги делеше.
— Д-да — отвръща Шугър и става от пейката. — А вие, струва ми се, сте госпожа Фокс.
— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем.
— О! На мен също — отвръща Шугър със закъснение от две-три секунди. Госпожа Фокс, застанала съвсем близо до нея, явно няма намерение да продължи по пътя си; ако е забелязала смущението на Шугър, то тя не му обръща внимание. Вместо това кимва към Софи, която бе спряла за миг, но сега продължава да марширува и да рецитира.
— Това е наистина новаторски подход към историята. Признавам си, че предметът щеше да ми се стори по-интересен навремето, ако някой ми беше дал да уча такива стихчета.
— Аз ги написах за нея — изтърсва Шугър.
Госпожа Фокс се взира право в лицето й с присвити очи, което много я притеснява.
— Виж ти, каква умна идея — казва тя и се усмихва някак странно.
Шугър чувства как потта избива под мишниците й и започва да се стича под черната рокля. Какво, по дяволите, иска тази жена? Да не би да е побъркана? Или крои нещо лошо?
— Аз… струва ми се, че някои от книгите, които се дават на децата, са направо убийствени — продължава Шугър, измъчвайки мозъка си в опит да поддържа учтив разговор. — Убиват у тях всякакъв интерес към учението. Но сега вече Софи разполага с някои наистина добри книги, по-съвременни, които У… господин Ракъм й купи по мое настояване. Но трябва да кажа — тя си отдъхва облекчено и чувства как потта по челото й охладнява, защото внезапно си е припомнила нещо, — трябва да кажа, че Софи все още много обича книжката с приказки, която й е била подарена за една Коледа от чичо й Хенри; доколкото знам, той е бил ваш близък приятел.
Клепачите на госпожа Фокс трепват, тя пребледнява леко, като че ли някой внезапно й е ударил шамар или я е целунал.
— Да — отвръща тя, — така беше.
— Когато й е надписвал книгата — упорства Шугър, — се е подписал „досадният ти чичо Хенри“.
Госпожа Фокс поклаща глава и въздъхва, сякаш до нея е достигнала клюка, която е ставала все по-злостна, минавайки от уста на уста.
— Той съвсем не беше досаден. Беше най-милият човек, когото познавах — и тя се отпуска тежко на пейката без никакво предупреждение, без каквато и да било учтива фраза.
