„Тя е луда“, казва си той, докато гледа как фигурката на светица с ореол, изрязана от някакъв илюстриран католически молитвеник, пада леко на писалището. Как би могъл да сключи сделка с луда жена? Кой от двата образа — от гледна точка на лудата, която изрязва образи на Мария Магдалена от книгите — би бил по-внушителен; съвсем истински наследник на парфюмерийна индустрия, или измисленият партньор в престижно издателство? И какво, по дяволите, има предвид с тези намеци за „Камината“ — иска просто още малко пари, или ще се наложи да купи цялата проклета кръчма?
„Накарай събеседника си да произнесе поне веднъж думата «да» — тези думи баща му беше подчертал със зелено мастило. Всичко останало са подробности“.
— Мадам, това несъмнено са само подробности — заявява той. — Не бихме ли могли… — какво щастливо хрумване! — не бихме ли могли да повикаме самата Шугър. Уважавам вашите възражения, мадам, но все пак тук се решава нейното бъдеще…
Госпожа Кастауей взема друг лист. На гърба му се вижда съвсем явно печатът на някаква заемна библиотека.
— Господин Хънт, има нещо, което вие пропускате. Не сте преценили вероятността Шугър да предпочита — моля да бъде извинена, не искам да ви засегна — да предпочита разнообразието.
Уилям не й обръща внимание; съзнава, че няма полза да дава израз на възмущението си.
— Мадам, настоявам — умолявам ви — нека чуем какво ще каже самата Шугър.
„Дай ми я, дай ми я“, повтаря той на ум, вперил поглед в очите на лудата. Никога не е желал нищо по страстно — сам се учудва от силата на желанието си. Ако може да получи само това, което иска, няма да моли Бога за нищо повече — за нищо друго, докато е жив.
Госпожа Кастауей измъква пръсти от ножиците, бута стола си назад и става. От тавана висят три копринени шнура. Тя дръпва единия. Кого ли призовава? Някой бияч, за да го изхвърли? Или Шугър? Очите на госпожа Кастауей не издават нищо.
Господи всемогъщи, това се оказа далеч по-трудно, отколкото завоюването на ръката на Агнес, мисли Уилям. Ако само тази луда стара сводница се съгласи да рискува с него, така, както се съгласи навремето лорд Ънуин!
Докато седи тук, в публичния дом на госпожа Кастауей, и очаква появата на Шугър или на някой едър мъжага, той си спомня как бе поканен в кабинета на съсухрения стар аристократ — и там, докато пиеха портвайн, му беше прочетен договорът, съгласно който щеше да се сключи бракът между Агнес Ънуин и Уилям Ракъм, ескуайър. Спомня си, че юридическите термини му се сториха напълно неразбираеми, затова, когато лорд Ънуин свърши с четенето и каза със заядлив тон нещо от рода на: „Е, това устройва ли ви?“, той не знаеше какво да отговори. „Това означава, че тя е ваша, Бог да ви е на помощ“, поясни лорд Ънуин и напълни отново чашата му.
Ето, по стълбите се мярва някаква сянка… Дали… Тя е! В подплатен син пеньоар, по пантофи, с разпуснати и разбъркани коси, още сънлива, Бог да я благослови. По предната част на пеньоара й се виждат тъмни пръски вода. Сърцето му, доскоро изпълнено с убийствени помисли по адрес на госпожа Кастауей, внезапно сякаш ще прелее от нежност.
— Виж ти, господин Хънт — казва тихо Шугър и спира насред стълбите, — каква приятна изненада, да ви видя отново толкова скоро! — тя посочва с извинителен жест неподходящото си облекло. Течението по стълбището развява косата й и един кичур се увива около бузите и голата й шия. Как е възможно досега да не е забелязал колко слаба е шията й! А и устните й са толкова бледи и сухи — като късчета дантела; тя сигурно не пие достатъчно течности! Каква наслада би било да втрива мехлем в тези устни, докато тя целува пръстите му…
— Господин Хънт има едно предложение към теб, Шугър — казва госпожа Кастауей. — Господин Хънт?
Стара вещица! Дори не покани Шугър да седне — като че ли предложението му е толкова скандално, че момичето със сигурност ще откаже, още преди да е слязло по стълбите. Но погледът, който си разменят с Шугър, му вдъхва смелост — този поглед говори: „Ние се познаваме, нали, аз и ти?“
Той я кани любезно да седне и тя се разполага на стола на госпожица Лестър. После Уилям повтаря кратката си реч, но този път, освободен от противното задължение да се обръща към госпожа Кастауей, говори, гледайки Шугър право в лицето (тя все още гледа сънливо; облизва сухите си устни с малкото си червено езиче, същият език, който… съсредоточи се, Ракъм!). Той вече не е толкова напрегнат; когато повтаря измислиците за Джордж У. Хънт, й отправя съучастническа усмивка, израз на взаимно разбиране, на нещо споделено, вече част от съвместната им история. Но когато се стига до цифри, той заговаря ясно и точно. От дипломатичност споменава възраженията на госпожа Кастауей, и ги включва в своето описание. Всеки от тях, твърди той уверено, ще стане по-богат в резултат на това начинание — никой няма да претърпи и най-дребната неприятност.
— Но вие още не сте споменали — обажда се старата жена от другия край на помещението, — какво ще плащате на Шугър?
