Но не това е текстът, който не трябва да попада пред очите на новия благодетел на Шугър, а ръкописните коментари на Шугър в полетата — тях той не трябва да вижда в никакъв случай.
Докато доктор Кърлоу рови из чантата си, за да намери кутията с пиявиците, той съзира крайчеца на някакво списание, който се подава изпод леглото на пациентката му — едно от тези списания, които той не й позволява да чете. (Става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“. Агнес го чете с напълно невинното желание да научи какво би трябвало да мисли за новите картини, които не е могла да види, новоиздадената поезия, която не е могла да прочете, последните събития, на които не е присъствала — за в случай, че й се наложи да сподели мнението си на някоя от тези теми по време на предстоящия сезон).
— Извинете, госпожо Ракъм — казва той, без да съзнава, че тя вече не го чува. Той е вдигнал непозволения материал високо нагоре, и го държи точно пред невиждащите й очи. — Това списание ваше ли е?
Докторът не очаква от нея отговор — упрекът му изключва всякакви извинения. Освен това няма значение дали става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“, за „Сянката на Ашлидиат“ от госпожа Хенри Ууд или някаква друга подобна глупост. Четене на прекалено вълнуващи, прекалено уморителни, прекалено въздействащи текстове, прекалено често миене, прекалено излагане на слънце, прекалено стегнати корсети, сладолед, аспержи, грейки за крака — всички тези и още много други неща причиняват заболявания на матката. Но няма повод за безпокойство, докторът разполага с нужното лекарство.
Той оглежда за миг късчето бяла кожа зад ухото на Агнес, сетне поставя там, с абсолютна точност, първата пиявица. Агнес избира тъкмо този неподходящ момент, за да се изтръгне от унеса си с надеждата, че междувременно външният свят е станал отново безопасен. Тя наблюдава как стиснатата в пинсета пиявица се насочва към лицето й. Преди да намери отново убежище в безсъзнанието, тя усеща студеното докосване на инструмента зад ухото си, и въпреки че не може да почувства как пиявицата започва да смуче, си представя много живо кървавата спирала, която се издига нагоре от вътрешностите към главата й, пълзи като аленочервен червей из някаква лепкава каша. Но после потъва отново в сънищата си, и в момента, когато доктор Кърлоу полага втората пиявица, влакът вече е потеглил.
Докторът завърта полека главата й на другата страна, за да повтори процедурата.
— Извинете, госпожо Ракъм.
Агнес не помръдва; пътуването й наближава стремително към своя край. Двама старци я изнасят от гарата на носилка — озовават се някъде насред полетата, в дълбоката провинция, пред Манастира на здравето. Една монахиня пристига тичешком, за да отвори портите — огромни железни порти, покрити с шумолящ бръшлян и ружи. Старците полагат внимателно носилката на огрятата от слънцето трева и свалят шапки. Монахинята коленичи пред Агнес и полага хладната си длан върху челото й.
— Мило, мило дете — казва тя с любяща загриженост. — Какво да правим с теб?
Сега, когато страстите са се успокоили, Уилям е в състояние да огледа по-добре трофея си. Разглежда я подробно, изпълнен с любов. Тя лежи в прегръдките му и като че ли спи — клепачите й са спуснати. Той плъзва пръсти по косата й, наслаждава се на неочакваните отсенки, скрити в червеникавите кичури — проблясъци на чисто злато, бяло-руси косъмчета, къдрици с цвят на потъмнял бронз. Никога не е виждал кожа като нейната — навсякъде, по крайниците, по бедрата и корема, тя има… как би могъл да ги нарече? Тигрови шарки. Спираловидни, геометрични шарки от суха, белеща се кожа се редуват със зачервени, раздразнени участъци. Шарките са симетрични, сякаш нарисувани по тялото й от педантичен естет, или от някой африкански дивак. (Ако беше тук, доктор Кърлоу би могъл да обясни на Уилям, а всъщност и на самата Шугър, че тя страда от псориазис, обхванал необичайно големи участъци от тялото й, който на места преминава в едно по-рядко страдание, наречено „ихтиозис“. Би могъл и да предпише разни мехлеми, които биха повлияли на пукнатините по ръцете на Шугър или на белещата се на парцали кожа по бедрата й също толкова малко, колкото и евтиното масло, с което се маже в момента). За Уилям тези шарки са очарователни, подходяща проява на животинската й природа. Дори миризмата й е животинска, или поне мирише така, както той си представя, че миришат животните, защото Уилям не обича животни. Влажният процеп между краката й излъчва силен аромат, по косъмчетата проблясват капчици пот и сперма.
