— Следващият! — Беше гласът на господин Барнз. Клайд скочи и се изправи пред него, доволен, че не е някой нов гост с куфари, но изтръпнал от страх, че може да е нещо, което да не разбере или да не може да свърши бързо.
— Виж какво иска номер осемстотин осемдесет и две.
Клайд се завтече към единия от двата асансьора с надпис „За служещи“ — този, който смяташе да вземе, понеже с него го бяха завели на дванадесети етаж, но друго момче, току-що слязло от един от бързите пътнически асансьори, го упъти.
— Отиваш в някоя стая? — подвикна то. — Ще се качиш на пътническите асансьори. Ония там са за слуги и за хора с багаж.
Клайд побърза да поправи грешката си.
— Осми — рече той. Понеже нямаше никой друг, негърът, който обслужваше асансьора, веднага му заговори:
— Ти си нов, нали? Не съм те виждал тука преди.
— Да, току-що постъпих — отговори Клайд.
— Е, няма да ти е зле тука — най-дружелюбно забеляза този младеж. — На никой не му е зле в тая къща, да ти кажа. Осми ли рече?
Негърът спря асансьора и Клайд слезе. Беше твърде нервен, за да се сети и пита накъде трябва да върви, а като затърси стаята, след миг разбра, че е в погрешен коридор. Мекият кафяв килим под краката, мекият кремав цвят на стените, снежнобелите глобуси на лампите на тавана, всичко му се виждаше като част от съвършенство и великосветско превъзходство, които почти не бяха за вярване — толкова далече бяха от онова, което бе знаел дотогава.
Когато най-после намери №882, плахо почука и след малко бе поздравен от един отрязък от много пълно и яко тяло по долни дрехи на сини и бели райета и съответен отрязък от кръгло и червендалесто лице с едно око и бръчици от едната му страна.
— Ето ти един долар, синко — се чу сякаш от окото, а след това се появи ръка с доларова банкнота. Ръката беше дебела и червена. — Изтичай до галантериста и ми купи чифт жартиери… бостънски жартиери… копринени… и бързай да се върнеш.
— Веднага, господине — отговори Клайд и взе долара. Вратата се затвори и той затича по коридора към асансьора, като се чудеше какво ли е това „галантерист“ Стигнал вече тази възраст — седемнадесетгодишен, — това название бе ново за него. Никога още не беше го чувал, нито забелязвал. Ако човекът му беше казал „магазин за мъжки принадлежности“, щеше да го разбере веднага, но ето че му бяха казали да отиде при галантериста, а той не знаеше какво е то. Студена пот изби по челото му. Коленете му се подгъваха. Дяволска работа! Какво ще прави сега? Можеше ли да запита когото и да било, дори Хеглънд, и да не им се види…
Клайд натисна копчето на асансьора. Кабината заслиза. Галантерист! Галантерист! Изведнъж му дойде разумна мисъл. Да речем, че не знае какво е галантерист. В края на краищата човекът искаше чифт бостънски жартиери. Къде се купуваха бостънски жартиери? Разбира се, в магазин — в дюкян, където продават разни неща за мъже. Естествено. Магазин за мъжки принадлежности. Ще изтича вън до някой магазин. И като забеляза на слизане, че асансьорът кара друг дружелюбен негър, попита:
— Знаеш ли да има някъде наблизо магазин за мъжки принадлежности?
— В самата тая сграда, шефе, точно след южното фоайе — отговори негърът и Клайд забърза нататък с голямо облекчение.
Все още се чувстваше неловко и неудобно с плътно прилягащата униформа и чудноватата шапчица. През цялото време го измъчваше мисълта, че тази малка, кръгла шапка може да падне. И току я притискаше, макар крадешком, но силно, надолу. Той се втурна в галантерийния магазин с блесналата в светлини витрина и възкликна:
— Искам да купя чифт копринени бостънски жартиери.
— Дадено, синко, заповядай — отговори пригладен нисичък мъж с лъснала плешива глава, румено лице и очила със златни рамки. — За някого от хотела, предполагам? Добре, ще направим цената седемдесет и пет цента и ето десет цента за теб — каза той, докато увиваше жартиерите и слагаше долара в касата. — Гледам никога да не забравям вас, момчетата от хотела, защото знам, че можете ли, идвате за всичко при мен.
Клайд взе десетте цента и пакета, без да знае какво да помисли. Жартиерите трябва да струват седемдесет и пет цента… така каза продавачът. Следователно ще даде на човека само двадесет и пет цента ресто. Тогава десетте цента са негови. А сега, може би… дали наистина и човекът ще му даде бакшиш?
Той забърза обратно в хотела и при асансьорите. Звуци на струнен оркестър долитаха отнякъде и изпълваха фоайето с възхитителна музика. Тук-там се движеха хора — така добре облечени, така спокойни, така различни от повечето хора по улиците и навсякъде другаде, доколкото можеше да види.
Вратата на един асансьор рязко се отвори. Вътре влязоха разни гости, след това Клайд и още един пиколо, който го изгледа с интерес. На шестия етаж другото момче слезе. На осмия слязоха Клайд и една стара дама. Той забърза към вратата на своя клиент и почука. Човекът я отвори, малко по-облечен, отколкото преди. Беше обул панталони и се бръснеше.
— Да, господине — отговори Клайд и му протегна пакета и рестото. — Продавачът взе седемдесет и пет цента.
