Но това, което го интересуваше не по-малко от влизането в разни стаи и зърването на отделни лица, беше вечно променящата се панорама на главното фоайе — нравът на служителите в главната портиерска ложа: един даваше стаите, друг прибираше и даваше ключовете, трети се грижеше за пощата, имаше и касиер и помощник-касиер. И разните щандове наоколо: за цветя, за вестници, за пури, телеграфно бюро, бюро за таксита — всичките обслужвани от хора, които му се струваха някак странно изпълнени с атмосферата на това заведение. А освен това пред тях и между всичките тях се разхождаха или седяха такива внушителни мъже и жени, младежи и момичета, всички тъй модно облечени, всичките румени и с такъв доволен вид. А автомобилите и другите коли, с които някои от тях пристигаха по време на вечеря и по-късно! Можеше да ги види в блясъка на светлините вън. А наметките, кожите и другите дрехи, с които пристигаха или които често другите пикола и сам той трябваше да носят през фоайето в колите или в ресторанта, или в няколкото асансьора! И те винаги бяха от такива великолепни тъкани, доколкото можеше да отсъди Клайд. Такъв разкош! Ето какво значеше да си богат, да си човек с обществено положение… да имаш пари. Това значеше, че можеш да правиш, каквото си поискаш. Че други хора като самия него ще ти прислужват. Че ще притежаваш целия този разкош. Че можеш да ходиш както, където и когато пожелаеш.
И тъй, от всичките влияния, които биха могли да бъдат упражнени върху Клайд по това време, било за да подпомогнат; било за да навредят на развитието му, може би най-опасното, ако вземем пред вид неговия темперамент, беше влиянието на същия този „Грийн Дейвидсън“, а никъде между двете големи планински вериги на Америка не би могло да се намери кътче, в което да цари повече превзетост и разточителна безвкусица. Полутъмната му сладкарница с мека мебел, тъй мрачна и въпреки това с тъй весело мъждукащи цветни лампички, бе идеално място за срещи не само за такива неопитни и жадни за живот девойчета, които се прехласваха пред външните белези на разкош, но и за онези по-опитни и може би малко поувехнали красавици, които се замисляха за цвета на лицето си и за предимствата на слабото, мъждиво осветление. Както повечето хотели от този род, той бе често посещаван и от известен тип честолюбиви и амбициозни мъже на неопределена възраст и с неопределено положение, които разчитаха с появяването си тук поне веднъж, ако не два пъти на ден в определени часове на особено оживление, да си спечелят името на светски личности или гуляйджии, или богаташи, или хора с изискан вкус, или с неотразима привлекателност, или всичко това заедно.
И не много дълго след като Клайд започна да работи, тези странни момчета, с които бе свързан и едно или две от които непрекъснато седяха с него на „седни-скочи пейката“, както я наричаха, го осведомиха за присъствието дори тука (доста скоро те му посочиха и различни примери на това явление) на известен тип обществено извратени, нравствено ненормални и сложени под възбрана от обществото лица, които се стремяха да привлекат и заинтересуват момчета като тях, за да влязат с тях в някакви незаконни отношения, които Клайд отначало не можеше да разбере. Само при мисълта за това му се повдигаше. И въпреки всичко за някои от момчетата, както сега го осведомиха, особено за един младеж, който засега не беше в неговата смяна, се смяташе, че са от тези, които „се хващат на въдицата“, както се изрази един от другарите му.
Разговорите и приказките във фоайето и в пивницата със скарата, да не споменаваме ресторантите и хотелските стаи, бяха достатъчни да убедят кой да е неопитен и не твърде проницателен ум, че главната цел в живота на всеки, който има малко пари или обществено положение, е да посещава театри и бейзболни мачове през сезона или пък танци, да се вози с автомобил, да кани гости на вечеря или да ходи в Ню Йорк, Европа, Чикаго, Калифорния. А в живота на повечето от тези момчета бе липсвало всичко, което дори да напомня комфорт или вкус, да не говорим за разкош, тъй че също като Клайд те бяха склонни не само да преувеличават значението на всичко, което виждаха, но и да съзират в неочаквания за тях преход възможност самите те да участват във всичко това. Какви бяха тези хора с пари и какво бяха направили, та да могат да се наслаждават на толкова разкош, докато други, явно не по-лоши от тях, да нямат нищо? И с какво тези вторите се различаваха чак толкова от преуспелите? Клайд не можеше да го разбере. И все пак тези мисли минаваха през ума на всяко от момчетата.
А в същото време те често си говореха за кокетирането, да не кажем за недвусмисленото задиряне от страна на известен тип жени или момичета, които, сдържани може би от обществената среда, в която се движеха, но разполагащи със средства, нахлуваха в подобни заведения и с шегите, закачките си и парите спечелваха благосклонността на по-привлекателните сред тези млади мъже.
