— Той е проклет мошеник, но можеш да задържиш рестото — каза господинът, върна му двадесет и петте цента и затвори вратата. Клайд остана да стои смаян за някаква частица от секундата. „Трийсет и пет цента — мислеше си той, — трийсет и пет цента!“ И то за едно малко поръчение. Нима наистина тук всичко беше така? Не може да бъде, не! Не е възможно… невинаги.
А след това, с крака, потънали в мекия мъх на килима, с ръка в джоба, стиснала парите, му се стори, че би могъл да заскимти или да се закикоти на глас. Гледай ти! Трийсет и пет цента за такава мъничка услуга! Този човек му даде четвърт долар, а другият десет цента, пък той не беше направил съвсем нищо!
Клайд забърза от асансьора долу (звуците на оркестъра отново го омаяха, тези чудесно облечени хора изпълваха сърцето му с трепет) и се запъти към пейката, от която бе тръгнал.
А след това го повикаха да носи три чанти и два чадъра за възрастни съпрузи с вид на фермери, които бяха взели апартамент с баня на петия етаж. Пътем те все го гледаха, доколкото можеше да се види, но не казваха нищо. Обаче когато влязоха в стаята си и след като Клайд веднага завъртя ключовете при вратата да запали лампите, свали щорите и сложи чантите върху подставките за багаж, попреминалият и доста непохватен съпруг — много важна личност с бакенбарди — го разгледа и най-сетне забеляза:
— Вие като че ли сте симпатично, пъргаво момче, млади човече; по-добро от повечето, дето сме ги виждали досега, трябва да кажа.
— Положително мисля, че на момчетата не им е мястото в хотелите — зацвъртя скъпата му съпруга, едра закръглена персона, която в това време задълбочено разглеждаше съседната стая. — Положително не бих искала някое от моите момчета да работи в хотел, каквито са хората.
— Вижте какво, млади човече — продължи старият, като си свали сакото и затършува в джоба на панталоните, — слезте долу и ми вземете три-четири вечерни вестника, ако има толкова, и кана вода с лед, а когато се върнете, ще ви дам петнайсет цента.
— Тоя хотел е по-добър, отколкото оня в Омаха, татко — добави жената с поучителен тон. — Тука имат по-хубави килими и завеси.
И колкото и да беше неопитен, Клайд не можа да не се усмихне вътрешно. Външно обаче остана сериозен, сякаш носеше маска, която прикриваше отпечатъка на всякаква мисъл на лицето, взе парите и излезе. След няколко мига се върна с водата и всичките вечерни вестници и си отиде усмихнат с петнадесетте цента.
Но това само по себе си бе само начало, доколкото се отнасяше точно до тази вечер, защото едва седна пак на пейката, ето че го извикаха в стая №529, за да бъде изпратен в бара за питиета — две лимонади и два сифона, от група елегантно облечени младежи и девойки, които се смееха и бъбреха в стаята, а един от тях открехна вратата само колкото да може да му даде поръчката. Но благодарение на огледалото над камината Клайд можа да види компанията и една хубава девойка с бял костюм и шапчица, седнала на крайчеца на креслото, в което се изтягаше младеж, прегърнал я с ръка през кръста.
Клайд зяпаше, макар да се преструваше, че не гледа. И при неговото душевно състояние това беше като гледка, видяна през вратите на рая. Събралите се в тази стая бяха младежи и момичета, не чак толкова по-големи от самия него; те се смееха, разговаряха и дори пиеха — не сладолед със сода и други такива, а без съмнение напитки, за които баща му и майка му вечно говореха, че водели към провала, пък тези млади хора явно съвсем и не мислеха за това.
Той слезе долу в бара, взе напитките и сметката, върна се и получи парите: долар и половина за питиетата и двадесет и пет цента за него. И още веднъж можа да зърне привлекателната гледка. Само че сега една от двойките танцуваше под звуците на песенчица, пята и свирена с уста от другите.
