Татко, майка, Том и Емили като че ли непрекъснато се въртят наоколо ми и се мъчат да направят за мен ту едно, ту друго. А мен ме мъчи съвестта, като се сетя какво ли биха си помислили, ако знаеха, защото, разбира се, трябва да се преструвам, че съм уморена и така потисната понякога от работата. Майка все разправя, че трябва да остана по-дълго или да напусна фабриката изобщо, да си почина и да се оправя пак, но тя нищо не знае, разбира се, бедничката! Ако знаеше! Не мога да ти опиша как се чувствам поради това понякога, Клайд. О, божичко!
Ето на, не бива да досаждам и на теб с лошите си настроения. Не искам, както ти го казах, стига да дойдеш и ме вземеш, както се разбрахме. И няма вече да бъда такава, Клайд. Не съм през цялото време такава. Започнах да се приготвям и да направя всичко, ще ми отнеме три седмици, а това е достатъчно да ме накара да не мисля за нищо друго, освен за работата. Но ти ще дойдеш да ме вземеш, нали, скъпи! Няма вече да ме разочароваш и да ме караш да страдам този път, както си ме карал напоследък от… не знам вече колко време — всъщност още откакто бях тук преди Коледа. Но ти беше наистина много добър с мен. Обещавам да не ти бъда в тежест, понеже знам, че не ме обичаш вече истински и затова ми е почти все едно какво ще стане сега, стига да се спася от тая беда. Но аз честно ти обещавам да не ти бъда в тежест.
Ах, скъпи, не обръщай внимание на това петно. Май просто не мога да се сдържам тези дни, както можех преди.
Но сега за това, заради което дойдох тук. Нашите мислят, че тия дрехи са за увеселение в Ликъргъс и че аз сигурно много се веселя. Е, това е по-хубаво от другото. Може би ще трябва да отида чак до Фонда, за да купя някои неща, ако не изпратя госпожа Ане, шивачката, та ако отида и ти искаш да ме видиш пак, преди да дойдеш тук (макар и да не вярвам да искаш), би могъл. Аз бих искала да те видя и да поговоря с теб пак, ако нямаш нищо против, преди да тръгнем. Всичко това ми се вижда толкова смешно, Клайд, да си правя тия дрехи, тъй много да искам да те видя, а да зная, че ти би предпочел да не ме виждаш повече. И все пак се надявам да си доволен сега, че сполучи да ме накараш да напусна Ликъргъс и да дойда тук, а ти да се забавляваш, както го наричаш. Толкова ли по-добре прекарваш, отколкото прекарвахме двамата миналото лято, когато ходехме на езерата и другаде? Но както и да прекарваш, Клайд, положително можеш да направиш това за мен, без много-много да ми се сърдиш. Знам, че ти се вижда трудно сега, но не бива да забравяш и това, че ако бях като някои други, които познавам, бих могла и щях да искам повече. Но, както ти казах, не съм такава и никога не бих могла да бъда. Ако наистина не ме искаш, след като ми помогнеш, както ти казах, можеш да си вървиш.
Моля ти се, Клайд, напиши ми дълго, весело писмо, дори и да не ти се ще, и ми разправи всичко — как не си се сетил нито веднъж за мен, откакто ме няма, нито изобщо ти е домъчняло за мен (а едно време ти домъчняваше, нали?) и как не искаш да се върна и надали би могъл да дойдеш по-рано от две седмици, броени от събота.
Ах, скъпи, аз съвсем не мисля тия ужасии неща, които пиша, но ми е тъй мъчно, и уморено, и самотно, че не мога да се сдържам от време на време. Имам нужда от някого, с когото да говоря — не някой оттук, защото те не разбират, а аз не мога никому да кажа.
Но ето на, казах, че няма да бъда тъжна или мрачна, нито ядовита, ала не съм сполучила този път, нали? Но ти обещавам да бъда по-сдържана следващия път — утре или вдругиден, защото ми олеква, като ти пиша, Клайд. И няма ли, моля ти се, да ми пишеш само няколко думички да ме разведриш, докато чакам, пък може и да не са от сърце, толкова много имам нужда от това! И ще дойдеш, разбира се. Ще бъда така щастлива и благодарна и ще се мъча с нищичко да не ти дотягам много.
