— Как да не я помня? — весело отговори Кинсела и вдигна току-що поднесеното му мартини. — Дори искаше да зарежа хотелската работа и тя щяла да ми помогне да се заловя за някаква търговия. Казваше ми, че нямало да стане нужда да работя изобщо, ако остана с нея.
— Разбира се, не, щеше да си имаш само една работа — обади се Ратърър.
Келнерът сложи пред Клайд неговата чаша рейнско вино със сода и той, заинтересован, съсредоточен, смутен и увлечен от всичко, което чуваше, я вдигна, опита виното, усети, че е леко и много приятно и го изпи до дъно на един дъх. Но бе толкова възбуден от мислите си, че дори не забеляза как го изпи.
— Браво на теб — забеляза Кинсела с най-сърдечен тон. — Май че ти харесва това нещо.
— А, не е толкова лошо — рече Клайд.
А Хеглънд, като видя колко бързо стана това и понеже разбираше, че Клайд, съвсем нов и зелен за тази обстановка, има нужда някой да го ободри и окуражи, извика на келнера:
— Хей, Джери! Дай още една чаша… — и добави шепнешком: — Голяма да бъде.
И така вечерята вървеше по реда си. Беше вече близо единадесет, когато те изчерпаха интересните за тях теми: истории за минали приключения, по-раншни служби, извършени смели подвизи. Дотогава Клайд има достатъчно време да поразмисли за всички тези младежи и беше склонен да приеме, че не е чак толкова зелен, колкото го смятат, или, ако е, поне е по-проницателен от повечето, по-развит умствено. Защото какви бяха те и към какво се стремяха? Хъглънд, доколкото Клайд можеше да прецени, беше суетен, шумен и глупав — човек, когото можеше да подлъже и спечели с малко ласкателство. А Хигби и Кинсела, и двамата интересни и привлекателни момчета, все още се надуваха с неща, с които не би могъл да се гордее: Хигби с това, че разбирал нещо от автомобили (имал чичо с такъв занаят), а Кинсела с комарджийство, дори игра на зарове. Колкото до Ратърър и Шил, от известно време насам беше забелязал, че са доволни от работата си като пикола и не мислят за друго, освен да останат на тази служба — нещо, което още отсега не вярваше да му бъде интересно винаги.
Същевременно, изправен пред проблема кога ли ще поискат да отидат на такова място, където никога не бе стъпвал преди, и да вършат неща, каквито никога не си беше позволил да мисли, че ще върши именно по този начин, Клайд се чувстваше мъничко поразтревожен. Нямаше ли да е по-добре да се извини, когато излязат, или може би, като тръгне заедно с тях накъдето и да решат да се запътят, да се измъкне тихичко на някой ъгъл и да се върне у дома си? Не беше ли вече чувал, че понякога човек се заразява от най-ужасни болести точно на такива места… и че хората умират от страшна смърт поради низките пороци, придобити по този начин? Беше чувал майка му да чете поучения във връзка с всичко това, макар да нямаше почти никакви конкретни познания по въпроса. И все пак — като довод в противен смисъл, ето всичките тези момчета съвсем не се тревожеха от това, което си бяха наумили и искаха да вършат. Напротив, то им се виждаше много весело и забавно… нищо повече.
Всъщност Ратърър, който наистина беше много харесал Клайд повече поради начина, по който гледаше, питаше и слушаше, отколкото заради нещо, което вършеше или казваше, току го смушкваше с лакът и питаше със смях:
— Какво ще кажеш, Клайд? Ще минеш тая вечер бойното кръщение — и многозначително се усмихваше.
Или от време на време, като видеше, че Клайд се е умълчал и замислил:
— Нищо няма да ти направят, Клайд, най-много да те поухапят.
А Хеглънд вземаше пример от Ратърър и навремени прекъсваше своите самохвални дитирамби, като подхвърляше:
— Няма да си вечно все същият, Клайд. Никой не остава така. Но ние всички ще сме с теб, ако стане някоя пакост.
А Клайд, изнервен и раздразнен, отговаряше:
— Защо не ме оставите на мира, вие двамата! Стига сте ме поднасяли. Има ли полза, като се мъчите да се покажете, че знаете повече от мен?
Тогава Ратърър даваше знак на Хеглънд с очите да спре закачките и намираше случай да пошепне на Клайд:
— Не се сърди, драги, не го вземай надълбоко. Нали знаеш, че само се шегуваме, нищо повече.
И Клайд, който много харесваше Ратърър, омекваше и съжаляваше, че е бил толкова глупав да се издаде за какво всъщност е мислил.
