Най-после към единадесет часа те се наприказваха, наядоха и напиха и бяха готови да си тръгнат, предвождани от Хеглънд. И вместо безсрамните тайни намерения да ги направят сериозни и да ги доведат до умствено и нравствено самоизследване и самобичуване, те се смееха и бъбреха, сякаш не ги чакаше нищо друго, освен чудесен начин да се позабавляват. Но ето, за голямо изумление и погнуса на Клайд те се впуснаха в спомени за други приключения в този свят — особено за едно, а то като че ли ужасно много ги забавляваше и, изглежда, беше свързано с някакво „заведеиийце“, както го наричаха те, което посетили веднъж и което се казвало „Бетина“. По начало там ги завел един въртоглав младеж на име Джоунс Карамфилчето, който работел в друг местен хотел. Та това момче и още едно на име Бърмингъм, заедно с Хеглънд, който се напил пиян-залян, започнали да вършат щуротии, които насмалко не ги докарали до задържане — щуротии, които, като слушаше за тях, се струваха на Клайд почти невъзможни за момчета от този тип и свестни на вид; щуротии толкова груби и отвратителни, че малко му се гадеше чак.
— Е-хей, ами оная кана вода, с която момичето от втория етаж ме заля, когато излизах — превиваше се от смях Хеглънд.
— Ами оня едрия дебелан от втория етаж, дето изскочи на вратата да гледа! Помните ли? — Смееше се Кинсела. — Беше рекъл, че има пожар или някакъв бунт, бога ми!
— А ти с онуй дебелото момиченце Прасчо! Помниш ли, Ратърър? — изписука Шил, който се кикотеше, та чак се задавяше, като се мъчеше да го разправи.
— И краката на Ратърър се подгъваха под товара. Ха-ха-ха! — кряскаше Хеглънд. — Ами накрая как се хързулнаха надолу по стъпалата!
— За всичко беше виновен ти, Хеглънд — обади се Хигби, който вървеше до Кинсела. — Ако не беше опитал ония номера със сменянето, никога нямаше да ни изгонят.
— Казвам ви, че бях пиян — оправдаваше се Хеглънд. — Виновно беше лютото уиски, дето го продават там.
— Ами оня дългият мършав тексасец с големите мустаци, можеш ли го забрави него; и как се смееше? — добави Кинсела. — Не искаше да помогне никому срещу нас! Помните ли?
— Цяло чудо е, че не ни изхвърлиха всичките на улицата и не ни окошариха! — забеляза Ратърър. — Божичко, каква нощ!
На Клайд вече му се виеше свят от тези спомени. „Сменяне!“ Това можеше да значи само едно нещо.
И те очакваха може би, че ще участва с тях в подобни веселби! Нямаше да го бъде. Не е такъв човек той. Какво ли биха си помислили баща му и майка му, ако чуеха такива страхотии? И все пак…
Както си говореха, те стигнаха пред една къща на тъмна и доста широка улица, край бордюрите на която до следващата пресечка и по-нататък имаше спрели от двете страни файтони и автомобили. А на ъгъла, съвсем наблизо, стояха и си говореха няколко млади мъже. На другата страна имаше още мъже. А на половин път до следващата пресечка бяха застанали и си разговаряха двама полицаи. И макар нито в един прозорец, нито над една врата да не се виждаше светлина, все пак някак чудновато се долавяше напрегнат, изпълнен с блясък живот. Той се усещаше в тази тъмна улица. Тук-там минаваха и надуваха клаксони таксита, трополяха две старовремски карети със спуснати завеси на вратичките. Врати се хлопваха, отваряха и затваряха. А от време на време ивица ярка светлина отвътре прорязваше мрака и изчезваше пак. Горе, над главата, тази вечер имаше много звезди.
Най-после, без някой да каже нещо, Хеглънд, последван от Хигби и Шил, се качи по стъпалата на тази къща и позвъни. Почти в същия миг млада негърка с червена рокля отвори вратата.
— Добър вечер. Заповядайте, влезте — любезно ги покани тя. Шестимата минаха край нея и когато се озова отвъд завесите от тежко кадифе, които отделяха малкото антре от стаите, Клайд се видя в ярко осветен и доста претрупано нареден хол или гостна, стените на който бяха украсени с картини на голи и полуголи жени в златни рамки и с няколко много високи огледала между прозорците. А подът беше застлан с дебел яркочервен килим, по който бяха пръснати много позлатени столове. В дъното, пред някакви много ярки червени драперии, стоеше позлатено пиано. Но като че ли нямаше никой друг — нито гости, нито обитателки освен черното момиче.
— Заповядайте, седнете. Чувствайте се като у дома си. Аз ще извикам мадам. — Негърката изтича нагоре по стълбите вляво и завика: — Мери! Сади! Каролин! В гостната има няколко млади господа.
В този миг през една врата в дъното се появи висока, стройна, доста бледа жена на около тридесет и осем или четиридесет години — много изправена, много разпоредителна, с много умен и изящен вид, с прозрачна и все пак скромна рокля, която заговори с едва доловима и все пак насърчителна усмивка:
— О, здравейте, Оскар, това сте вие, а? И вие ли? Пол? Здравейте! Здравейте! Дейвис! Заповядайте, разполагайте се всички. Ей сега ще дойде Фани. Ще ви донесе нещо за пиене. Тъкмо съм взела нов пианист от Сейнт Джоу. Само да го чуете! Голям майстор!
Тя се обърна към дъното и повика:
— Хей, Сам!
