— Да — каза Клайд, малко притеснен от това; веждите и кожата на челото му се повдигаха и отпускаха както говореше: това беше едно непроизволно свиване и отпускане, което се появяваше винаги, когато се нервираше или дълбоко замислеше. — Какво от това?
— О, нищо. Просто се сетих, че не сте. Вие не приличате чак много на тия другите момчета… изглеждате друг. — Тя се усмихна странно и сякаш подкупващо: усмивка и тон, които Клайд не можа да разбере.
— Как друг? — попита той сериозно и предизвикателно, като вдигна чаша и пи от нея.
— Обзалагам се за едно — продължи тя, като не обърна никакво внимание на въпроса му. — Вие не обичате много момичетата като мен, нали?
— А, обичам, защо не — отвърна уклончиво Клайд.
— О, не, не обичате. Това ми е ясно. Но вие ми харесвате въпреки това. Харесват ми вашите очи. Вие не сте както тия другите момчета. Вие сте някак по-фин. Това ми е ясно. Не приличате на тях.
— Не знам — отговори Клайд много доволен и поласкан, а челото му се мръщеше и разглаждаше както преди.
Може би това момиче не беше чак толкова лошо, колкото го беше помислил. Беше по-умно… малко по-изтънчено от другите. Тоалетът му не беше толкова неприличен. И не се беше нахвърлило върху му, както другите се бяха нахвърлили върху Хеглънд, Хигби, Кинсела и Ратърър. Почти всички от групата сега бяха насядали по столовете и канапетата из стаята и държаха момиче на скута си. И пред всяка двойка имаше масичка с бутилка уиски на нея.
— Я гледайте кой пие уиски! — извика Кинсела на тези, които му обърнаха внимание, и посочи с поглед Клайд.
— Вижте, няма защо да ви е страх от мен — продължаваше девойката, докато Клайд поглеждаше нейните ръце и шия, твърде разголените й гърди, които караха да го полазват тръпки и въпреки това го омагьосваха. — Аз не се занимавам отдавна с това нещо. И нямаше да съм тука сега, ако не бяха ме преследвали толкова несполуки. Бих предпочела да живея у дома с родителите си, ако можех, само че те не биха ме приели сега.
Тя гледаше сериозно в пода и мислеше главно за това какво неопитно тъпаче е Клайд, несръчен и зелен. Също за парите, които го беше видяла да вади от джоба — явно добра сумичка. Също колко хубав е всъщност, не красив или мъжествен, но приятен. А той мислеше в този миг за Еста, къде ли е отишла и къде е сега. Какво може да й се е случило — кой можеше да каже? Какво може да й е било сторено? Дали това момиче случайно е преживяло някога подобно нещо като нея? Усещаше да се заражда у него някакво макар надменно съчувствие и той погледна партньорката си, сякаш искаше да каже: „Бедничката ми!“ Въпреки всичко, в този момент не се решаваше да каже дума, нито да я пита още нещо.
— Вие всички, дето идвате в заведения като нашето, винаги мислите много лошо за нас. Знам ви какви сте. Но ние не сме чак толкова лоши, колкото ни мислите.
Веждите на Клайд се свиха и се отпуснаха пак. Може би тя не е толкова лоша, колкото я мисли. Тя е паднала жена без съмнение — покварена, но хубава. Всъщност, като се поогледаше от време на време из стаята, никое от момичетата не му харесваше повече. А и партньорката му го смяташе за по-добър от другите момчета… по-фин — беше открила това. Комплиментът бе хванал място. След малко тя напълни чашата му и го накара да пие с нея. По това време пристигна още една група млади мъже и други момичета излязоха от тайнствените двери в дъното, за да ги посрещнат… Хеглънд, Ратърър, Кинсела и Хигби, както той забеляза, загадъчно изчезнаха нагоре по онази задна стълба, отделена с тежки завеси от общата стая. А когато новите посетители влязоха, девойката го покани да се преместят на едно канапе в задната стая, където осветлението бе по-меко.
И сега, както седяха тук, беше се преместила много близо до него, докато се опря на ръцете му и най-после го хвана под ръка, притисна се и го попита не иска ли да види колко хубаво са наредени някои стаи на втория етаж. А той, като видя, че е съвсем сам сега, че нито един от компанията, с която бе дошъл, не беше останал тука, за да го забележи, и че това момиче като че ли се притиска от сърце и искрено, позволи да го заведат по тази закрита със завеси стълба в малка, мебелирана в розово и синьо стаичка, докато сам си повтаряше, че това е възмутителна и опасна постъпка от негова страна и че не е изключено да го докара до нещастен край. Може да се зарази от някоя ужасна болест. Или може да му поискат повече пари, отколкото му позволяват средствата. Беше го срам от нея… от себе си… от всичко — той съвсем загуби ума и дума и цял изтръпна от своите страхове и угризения. И все пак тръгна и когато вратата се заключи след тях, тази привлекателна, закръглена и грациозна Венера се обърна към него; щом се намериха вътре, притисна го до себе си, а след това, застанала пред високо огледало, което я разкриваше цялата — за самата нея и за Клайд, — спокойно започна да се съблича…
