Така през тези кратки, страшни дни между връщането на майка му и на преподобния Макмилан от последното им посещение при губернатора и сетния му час Клайд размишляваше и се молеше, докато най-после, изпаднал в някакъв психически ужас, пробуден от несигурността какво означава този задгробен живот и сигурността на смъртта, от вярата и прочувствеността на майка му, както и на преподобния Макмилан, който го посещаваше всеки ден със своите тълкувания на божественото милосърдие и увещания за необходимостта от пълна вяра и упование в него, сам той най-после се убеди не само че трябва да има вяра, но и че вече я има… и мир… пълен и сигурен мир. В това състояние и по настояването на преподобния Макмилан и майка му накрая той съчини с личната помощ и под ръководството на Макмилан, който промени някои изречения в негово присъствие и с негово съгласие, следното обръщение към света, а особено към младите хора на негова възраст, което гласеше:
В сянката на Долината на смъртта имам желанието да направя всичко, което да премахне всякакво съмнение в това, че съм намерил Исуса Христа, моя спасител и верен приятел. В този миг съжалявам единствено задето не съм посветил живота си нему, докато съм имал възможност да му служа.
Да можех да кажа само едно нещо, което да привлече младите хора към него, бих го сметнал за най-велика чест, дарена някога на мен. Но всичко, което мога да кажа, е: „Зная в кого съм повярвал и съм уверен, че той е мощен да запази моя залог за оня ден.“
(Този текст Макмилан му бе цитирал много пъти.)
Ако младите хора от нашата страна можеха да познаят радостта и удовлетворението от християнския живот, сигурен съм, че биха направили всичко по силите си, за да станат искрени, дейни християни, и биха се стремили да живеят, както е искал това Христос.
Няма нито едно нещо, което да съм оставил недовършено и което да ми попречи да се изправя пред моя бог, понеже зная, че греховете ми са опростени, защото бях честен и откровен в беседите с духовния ми наставник и господ знае всичко за мен.
Задачата ми е изпълнена, победата е спечелена.
Когато написа това — изявление, тъй малко приличащо на всичките му предишни бунтовни настроения, характерни за него дотолкова, че дори на самия него сега направи голямо впечатление разликата — и го връчи на Макмилан, проповедникът, окрилен от това постижение, възкликна:
— И победата е наистина спечелена, Клайд. „Днес ще бъдеш с мене в рая.“ Имаш обещанието му. Душата и тялото ти принадлежат на него. Да бъде навеки благословено името му!
И тогава, развълнуван докрай от своето тържество, взе двете ръце на Клайд и ги целуна, а след това го притисна в прегръдката си:
— Сине мой, сине мой, от когото съм възрадван! Чрез тебе господ наистина прояви правдата си. Спасителната си сила. Виждам го. Чувствам го. Твоето обръщение към света е действително глас божи към хората.
С тези думи той прибра в джоба писмото, за което се бяха съгласили да бъде обнародвано след смъртта на Клайд, не по-рано. И въпреки че написа това, от време на време Клайд все още се съмняваше. Дали е наистина спасен? Остава толкова малко време! Може ли да се уповава на господа с тази пълна сигурност, за която говореше в току-що написаното обръщение? Може ли? Животът е тъй странен. Бъдещето тъй неясно. Има ли наистина живот след смъртта… бог, който ще го приеме с радост, както настояват преподобният Макмилан и майка му? Има ли?
Сред всичко това, два дни преди смъртта му, в последен пристъп на паника госпожа Грифитс телеграфира на достопочтения Дейвид Уолтъм: „Можете ли да заявите пред бога, че не се съмнявате във виновността на Клайд? Моля, телеграфирайте. Ако не можете, нека смъртта му да тежи на вашата съвест. Майка му.“ А Робърт Феслър, секретарят на губернатора, отговори с телеграма: „Губернаторът Уолтъм смята, че няма основание да се намеси в решението на апелативния съд.“
