— Но вие лично, господин Макмилан — най-после събра сили да заговори губернаторът, — поради вашия близък контакт с него в затвора знаете ли за някой съществен факт, неспоменат при съдебното дирене, който би могъл по някакъв начин да обезсили или да отслаби някоя част от показанията, дадени пред съда? Трябва да помните, че това е съдебна процедура. Аз не мога да действам само под натиска на чувствата… Особено като вземем под внимание единодушното заключение на две различни съдебни инстанции.
Той загледа Макмилан направо в очите, а Макмилан го загледа в отговор, блед и ням. Защото сега като че ли бремето на решението за виновността или невинността на Клайд се стоварваше на неговите плещи, щеше да зависи от неговата дума. Но можеше ли да направи това? Не беше ли решил след съответен размисъл над признанията на Клайд, че той е виновен пред бога и пред закона? Нима можеше сега, заради милосърдието, въпреки най-дълбокото си душевно убеждение, да изкаже това свое убеждение другояче? Дали щеше да бъде правдиво, честно, дали щеше да има стойност пред господа? И в същия миг реши, че той, духовният наставник на Клайд, не бива в никакъв случай да загуби духовното си достойнство пред Клайд. „Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ И той веднага заяви:
— Като негов духовен наставник, а съм навлизал в живота му само откъм духовната, а не юридическата страна.
И тогава Уолтъм изведнъж реши, повлиян от нещо в държането на Макмилан, че и той, както и всички други, очевидно е убеден във вината на Клайд. И той най-после се насили да каже на госпожа Грифитс:
— Ако не ми се донесат някакви определени доказателства, които не са ми били представени и които ще поставят под въпрос законността на двете взети решения, за мен няма друг избор, госпожо Грифитс, освен да оставя присъдата така, както е била обявена. Много съжалявам… повече, отколкото мога да ви опиша. Но ако искаме правосъдието да бъде уважавано, решенията му не бива никога да се променят освен по съображения, които сами по себе си са породени от законни основания. Бих искал да мога да отсъдя иначе. Наистина! Вие ще останете в моето сърце и в молитвите ми.
Той натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят. Стана ясно, че приемът е свършил. Силно потресена и дълбоко угнетена от странното мълчание и уклончивост на Макмилан в решителния момент на приема, когато губернаторът му зададе най-важния и пряк въпрос — относно виновността на Клайд, — госпожа Грифитс не можа да каже нито дума повече. А сега какво? Накъде? Към кого да се обърне? Към бога и само към бога. Тя и Клайд трябва да намерят в техния създател утеха за неговото падение и смърт в този свят. И докато тя мислеше и продължаваше да плаче, преподобният Макмилан се доближи и благо я изведе от стаята.
Когато тя си отиде, губернаторът се обърна към секретаря си:
— Никога в живота не съм се изправял пред по-печално задължение. Ще го помня вечно. — Той се обърна и загледа снежната февруарска гледка.
