И поради този отказ на сина й да й се довери госпожа Грифитс се измъчваше не само в религиозно отношение, но и като майка. Родният й син, тъй близо до смъртта, да не желае да й каже онова, което очевидно вече бе казал на господин Макмилан. Нима няма да имат за нея край изпитанията божии? И все пак заради това, което Макмилан бе вече казал — че смята Клайд, каквито и да са били греховете му в миналото, за покаял се и чист пред господа младеж, готов да застане пред своя създател, — тя беше склонна да се поуспокои. Велик е господ! Той е милостив. В неговото лоно човек добива покой. Какво е смъртта, какво е животът за този, чието сърце и душа са се помирили с бога? Те са нищо. Няколко години (колко малко още) и тя, и Ейса, а след тях братята и сестрите на Клайд ще се присъединят към него и всичките им земни мъки ще бъдат забравени. Но ако не се примирят с господа, с пълното и прекрасно съзнание за неговото присъствие, любов, грижа и милост!… От време на време сега я обземаше трепет в религиозната й екзалтация, не съвсем нормална вече, както Клайд виждаше и чувствуваше. Но и по молитвите и тревогите й за духовното му благополучие можеше да схване колко малко всъщност е разбирала винаги истинските му мисли и стремежи. Беше копнял за толкова много неща там в Канзас сити и беше имал толкова малко. Материални неща — само материални — са му се стрували много важни и колко неприятно му е било да го водят така по улиците пред всички други момчета и момичета, мнозина от които имаха всичките неща, за които той жадуваше, и колко много му се е искало да бъде където и да е другаде по света, само не и там — на улицата! Животът в мисията, който е бил тъй прекрасен за майка му, но за него тъй отегчителен! Но може да не е било правилно да мисли така? Дали? Дали господ ще има нещо против това сега? А може тя да е права в мислите си за него? Безспорно той щеше да е по-добре, ако беше следвал съветите й. Но колко е странно, че към собствената си майка, и то сега, в сетните си часове, когато повече от всичко копнееше за съчувствие — но повече от съчувствието жадуваше за истинско и дълбоко разбиране, дори и сега, и колкото тя да го обича и да му съчувства и се мъчи да му помогне с всички сили по своя суров и себепожертвувателен начин, — той пак не може да се обърне към нея и да разкаже на нея, на родната си майка, точно как е станало всичко. Сякаш имаше между тях непристъпна стена, непроницаема преграда, възникнала от липса на разбиране — защото цялата работа беше в това. Тя никога нямаше да разбере бляновете му за охолство, за разкош, за любов — любов, както я разбираше той, съпроводена от външен блясък, удоволствия, богатство, обществено положение: всичките му страстни и неизменни влечения и желания. Тя не можеше да разбере тези неща. Щеше да погледне на всичко това като на грях — злина, себелюбие. А всичко във връзка с погрешните му стъпки по отношение на Робърта и Сондра — прелюбодеяние… липса на непорочност… дори убийство. И щеше да очаква, пък и сега очаква от него ужасно да съжалява и напълно да се разкайва, докато дори и сега и въпреки всичко, което бе казал на преподобния Макмилан и на нея, не можеше да се чувства така — не съвсем така, — макар и голямо да беше желанието му да намери убежище в бога, а още по-добре щеше да е, само да беше възможно, да го намери в собственото й разбиращо и съчувствено сърце. Само да беше възможно!
Господи, всичко това е тъй ужасно! Той е така самотен, дори през малкото последни чезнещи часове (колко бързо минават дните!), и майка му, а също и преподобният Макмилан са тук при него, ала нито един от тях не го разбира!
Но освен другото, най-лошото е, че е затворен тук и няма да го пуснат. Има система — ужасна, установена система, както отдавна вече е разбрал. Желязна система. Тя действа автоматично, като машина, без помощта на хорските сърца. Тези надзиратели! С техните писма, разпитвания, приятни, но всъщност празни думи, с разните малки услуги, които извършваха, със завеждането и довеждането на затворниците от двора или от банята — те също са железни, направо машини, автомати, които те бутат и бутат, а в действителност те държат и държат в тези стени, толкова готови да ти услужат, колкото и да те убият, в случай че се съпротивяваш, но все те бутат, бутат, бутат към тази малка врата, там, от която няма избавление… няма избавление… все напред и напред, докато най-после те бутнат през нея, за да не се върнеш вече никога пак!
