И след това на Клайд останаха само още две седмици живот, през крито, след като крайното решение му бе предадено от Макмилан, но съпровождан от майка му, по чието лице Клайд разбра всичко преди още Макмилан да заговори, и от майка си чу още веднъж колко необходимо е да потърси прибежище и мир в господа, неговия спасител, той не спираше да крачи нагоре-надолу в килията и не можеше да намери нито миг покой. Защото поради това крайно, безвъзвратно обхванало го усещане, че много скоро ще умре, изпита нужда още веднъж стъпка по стъпка да си спомни нещастния си живот. Младостта. Канзас сити. Чикаго, Ликъргъс. Робърта и Сондра. Колко бързо се нижеха те и всичко, което бе свързано с тях, пред погледа му. Малкото кратки, ярки, прочувствени моменти. Желанието му за още… още… това ненаситно желание, което бе изпитвал там, в Ликъргъс, след като срещна Сондра, а сега това, това! А сега дори и то свършваше… това… това… Ами че той почти не е живял още… а тези последни две години бяха така мъчителни между смазващите стени. Пък и от този живот остават само четиринадесет, тринадесет, дванадесет, единадесет, десет, девет, осем бавно нижещи се, а сега трескави дни. Те си отиваха… отиваха си. Но животът… животът… как може човек да се лиши от това… красотата на дните… на слънцето и дъжда… работата, любовта, енергията, желанието! О не, той не иска да умре! Не иска! Защо да му говорят така непрекъснато, както майка му и преподобният Макмилан, да предостави всичките си грижи на милосърдието божие и да мисли само за бога, когато сегашният миг, сега, сега, беше за него всичко? И въпреки това преподобният Макмилан настояваше, че само в Христа и в задгробния живот имало истински покой. О да… но все пак не е ли могъл той да каже пред губернатора… не е ли могъл да каже за него, че не е виновен… или поне не съвсем виновен… само да би погледнал по този начин… този път и тогава… тогава… ами тогава губернаторът може би е щял да замени присъдата му с доживотен затвор… не е ли било възможно? Защото Клайд беше попитал майка си какво е казал преподобният Макмилан на губернатора (но без да й спомене, че е изповядал всичко пред наставника си) и тя му бе отговорила, че е казал колко искрено се е смирил Клайд пред господа, но не и че не е виновен. И Клайд си мислеше колко е странно, че Макмилан не е могъл с чиста съвест да направи за него повече от това. Колко тъжно! Колко безнадеждно! Нима никой никога не ще разбере… не ще му признае човешките, може би прекалено човешки, погрешни страсти, но от които наред с него страдат и толкова много други?
Но ако можеше да има нещо още по-лошо, то беше, че поради това, което преподобният Макмилан бе казал — или не бе могъл да каже в отговор на последния въпрос, зададен от губернатора Уолтъм (а след това и на собственото й запитване повтори същото изявление), госпожа Грифитс беше сломена от мисълта, че може би в края на краищата Клайд е тъкмо толкова виновен, колкото се бе бояла отначало. И поради това веднъж му каза:
— Клайд, ако има нещо, което не си изповядал, трябва да го изповядаш, преди да си отидеш.
— Аз изповядах всичко пред бога и пред господин Макмилан, мамо. Не е ли това достатъчно?
— Не, Клайд. Ти каза на света, че си невинен. Но ако не си, трябва да го признаеш.
— Обаче ако съвестта ми казва, че съм прав, не е ли това достатъчно?
— Не, в случай че словото божие казва друго, Клайд — отговори госпожа Грифитс неспокойно, обзета от голяма душевна мъка.
Но той предпочете да не каже нищо повече този път. Как можеше да обсъжда с майка си или със света странните неясноти, които не би могъл да разреши в изповедта си и в последвалите беседи с преподобния Макмилан? Не можеше да го направи.
