Терън седеше сред руините на дома си на дървен стол. Малък огън гореше в плитък изкоп точно на прага. Небето най-сетне се бе почернило и той можеше да види звезди. Вслушваше се в нощната музика на жаби и щурци. В далечината се обади бухал. Огънят пращеше и пропукваше. Като фон на всичко това се долавяше приглушеното бучене на водопадите. Комарите нападнаха беззащитната къща. Връхлитаха на рояци, кацаха и хапеха. Старецът не им обръщаше внимание. Седеше и се взираше в спомените, както бе правел всяка нощ.
Очите му се спряха на люлката. Терън си спомняше как я построи за първия си син. Той и Ади бяха решили да кръстят първородния си син Хикъри - хубаво, силно, издръжливо дърво. Бе обхождал гората в търсенето на идеалното дърво и един ден го намери на хълм, обляно в слънчева светлина, като че посочено от боговете. Всяка вечер Терън внимателно бе работил върху люлката, така че да издържи дълго време. И петте му деца бяха спали в нея. Хикъри умря преди да навърши годинка от нена-зована болест. Всичките му синове бяха умрели рано - с изключение на Тад, който се бе превърнал в хубав силен мъж. Бе се оженил за красиво момиче на име Емма и когато им бе родила внук, го кръстиха Хикъри. Терън си бе мислел, че светът най-накрая му се отплаща за преживените страдания - че незаслужената смърт на първородния му син е овъзмезде-на чрез живота на първия му внук. Но сега всичко бе изгубено. Оставаше само опръсканото с кръв легълце на пет мъртви деца.
Зад люлката лежеше една от двете рокли на Ади. Отвратителен окъсан парцал, но в неговите навлажнени очи изглеждаше прекрасна. Ади беше добра съпруга. За повече от тридесет години го бе следвала от един неприветлив град в друг, докато той се опитваше да открие място, което да може да нарече свое. Никога не бяха имали много и много пъти дори гладуваха. Неведнъж се бе случвало и да са на ръба на измръзването. През цялото това време, той не я чу да се оплаква нито веднъж. Тя се бе грижила за скъсаните му дрехи и счупените му кости, готвеше и се грижеше за него, когато той се разболееше. Бе си останала мършава, винаги заделяйки по-голямата част от храната за него и децата. Дрехите й бяха най-зле изглеждащите в цялото семейство. Тя беше добра съпруга, а Те-рън не можеше да си спомни някога да й е казвал, че я обича. Преди никога не бе му се струвало важно. Звярът бе отнел и нея, грабнал я по пътя й между селото и фермата. Бе се опитал да запълни празнината с Емма, което го улесни да продължи напред. Беше избягвал да мисли за това, като стоеше фокусиран върху целта, но сега целта бе мъртва и къщата се бе сринала.
Тези мисли тормозеха фермера, когато щурците внезапно замлъкнаха.
Той се изправи с коса в ръка, готов да посрещне мрака, когато чу причината за затихването им. По пътеката прогърмяха коне и двамата мъже, които Тракия бе наела, се появиха в светлината на огъня.
* * *
- Терън! - извика Ейдриън, когато двамата с Ройс се озоваха в двора на фермата. Слънцето бе залязло, светлината си беше отишла, а старецът бе наклал подканящ огън: само дето не те бяха очакваните гости. - Да вървим. Трябва да те заведем обратно в замъка.
- Вие вървете - изръмжа старикът. - Не съм ви молил да идвате тук. Това е моят дом и ще остана тук.
- Дъщеря ти има нужда от теб. Качвай се на коня. Нямаме много време.
- Никъде няма да ходя. Тя е наред. Тя е с Ботуикови. Те ще се погрижат добре за нея. Сега изчезвайте от земята ми.
Ейдриън слезе от коня и отиде до фермера, който стоеше здраво стъпил като вкоренено дърво.
- Упорито магаре. Или се качвай на коня, или аз ще те поставя там.
- В такъв случай ще се наложи ти да го сториш - каза фермерът, оставяйки косата и скръствайки ръце.
Ейдриън погледна през рамо към Ройс, който мълчаливо стоеше на Мишка:
- Защо не помагаш?
- Не е моята област. Вече, ако го искаш мъртъв, мога да помогна.
Ейдриън въздъхна:
- Моля те, ела с нас. Заради теб всички ще умрем тук.
- Както казах, не съм ви карал да идвате.
Ейдриън изруга, докато си сваляше оръжията и ги окачаше на седлото.
- Внимавай - каза му Ройс, като се приведе. - Стар е, но изглежда як.
Ейдриън рязко се хвърли към фермера и го повали на земята. Терън бе по-едър от него, с могъщи закалени от дългогодишната работа ръце, но Ейдриън беше бърз и ловък. Двамата сумтейки се търкаляха из прахта, вкопчени в борба, докато всеки се опитваше да вземе надмощие.
- Това е толкова глупаво - промърмори Ейдриън, изправяйки се на крака, - ако просто се качеше на коня и...
- Ти се качвай на коня. Изчезвайте оттук и ме оставете! - изрева Терън, докато се мъчеше да си поеме дъх, превит с опряна на коляното ръка.
- Може би сега ще ми помогнеш? - каза на Ройс Ейдриън.
Крадецът подбели очи и слезе от коня:
- Не очаквах да имаш такива затруднения.
- Не е лесно да усмиряваш по-едър от теб човек, опитвайки се да не го нараниш.
- Това ти е проблемът. Защо не опитаме да го нараним?
