Дори произнасянето на тези думи изглежда странно -като нешо, което може да срещнеш в жълт вестник или в някое от онези ужасни списания, които вечно стърчат от чантата на чистачката, пълни с истории за жени, чиито дъщери са избягали с неверните им съпрузи, с измишльо-
тини за чудодейно отслабване и двуглави бебета. Не съм от хората, на които се случват подобни неща. Или поне си мислех, че не съм. Животът ми беше доста добре уреден - нормален според съвременните стандарти. Омъжена съм от трийсет и седем години, отгледах две деца, бях в училищното настоятелство, а когато децата ми вече не се нуждаеха от мен, започнах работа в съда.
Съдия съм почти единайсет години.Всякакви човешки съдби виждам в моя съд; вонящите скитници, които вечно
закъсняват да се явят в съда; дежурните рецидивисти, гневните млади мъже с груби лица и изнурените задлъж-нели майки. Трудно е да останеш спокоен и да проявяваш разбиране, когато виждаш все същите лица и грешки. Понякога долавям нетърпението в гласа си. Откровенното нежелание на хората да постъпват дори в минимална степен отговорно може да е особено обезсърчително.
А нашият малък град - въпреки красивия си замък,многото сгради, включени в списъка на забележителности-те, и живописните пътища - изобщо не е защитен от това. На викторианските ни площади тийнейджъри пият вино,
кокетните ни къщи със сламени покриви заглушават шума
от домашното насилие над съпруги и деца. Напразните ми усилия да овладея вълната от хаос и бавното, но неумоли-мо опустошение понякога ме довеждат до отчаяние. И все пак аз обичам работата си. Върша я, защото вярвам в реда, в моралния кодекс. Вярвам в съществуването на доброто, колкото и демодиран да изглежда този възглед.
Преживях по-трудните моменти благодарение на гра-дината. Тя се бе превърнала в нещо като мания, докато децата растяха. Можех да кажа латинското название на почти всяко растение. Странното е, че дори не бях учила латински в училище. В моето сравнително малко девическо училище се наблягаше на готвенето и бродерията - неща които да ни помогнат да станем добри съпруги, но тези латински имена сякаш се врязват в мозъка ти.Достатъчно беше да чуя названието само веднъж и го запомнях зави-наги. Можех да ги повторя с лекота, каквато никога не съм чувствала в училище.
Казват, че започваш да цениш градинарството едва след определена възраст, и може би в това има известна истина. Вероятно е свързано с кръговрата на живота.Има някаква магия в това да наблюдаваш неудържимия оптимизъм на новия живот след пустотата на зимата,всяка година да се
изпълваш с радост от начина, по които природата ти откри-ва нови и нови чудеса в различните кътчета от гради-ната. Имаше моменти - моменти, в които бракът ми се бе
оказвал много по-различен от очакванията ми, - когато градината беше моето убежище, източник на чиста радост.
Имаше и моменти, когато, колкото и странно да звучи, тя ми причиняваше болка. Няма нищо по-разочароващо от това да засадиш нова леха и да видиш, че не цъфти, или да видиш как всичките ти красиви алиуми са унищожени за една нощ от някакъв лигав плужек. Но дори когато се оплаквах от времето, от усилията, които трябваше да полагам, от умората в ставите след няколкото часа, прекарани в плевене, от това, че ноктите ми никога не изглеждаха съвсем чисти, аз я обожавах. Обожавах удоволствието на сетивата от работата навън, ароматите на градината, усещането за земя под пръстите ми, удовлетворението да гледам как нещата растат и разцъфтяват, запленена от краткотрайната им красота.
След злополуката с Уил една година не погледнах градината. Не само защото нямах време, макар че безкрайните часове в болницата, постоянното пътуване, срещите с лекарите - о, господи, тия срещи! - заемаха голяма част от него. Взех си шестмесечен отпуск по болест, но времето пак не достигаше.
Основната причина бе, че изведнъж престанах да виж-дам смисъл. Наех човек да идва и да поддържа градината и близо година едва я удостоявах с поглед. Чак когато прибрахме Уил у дома, в приспособената за с него пристройка, реших, че има смисъл да се заема отново с нея.Исках синът ми да гледа нещо красиво. Исках да му
внушавам без думи, че нещата могат да се променят, да растат или да боледуват, но животът продължава. Че всич-ки сме част някакъв кръговрат, чието предназначение единствено Бог знае.Разбира се, не можех да му го кажа - с Уил открай време трудно намирахме общ език, - но исках да му го покажа. Мълчаливо уверение, ако щете, че същест-вува по- висш смисъл, по-светло бъдеще.
Стивън се наведе над камината. Разбута ловко с ръжена полуизгорелите цепеници, изпод които се разлетяха чер-
вени искри,и добави ново дърво по средата.Отстъпи назад,
както правеше винаги, впери доволен поглед в лумналите
пламъци и отупа ръце в кадифените си панталони. Обърна
се с лице към мен,когато влязох в стаята.Подадох му чаша.
- Благодаря. Джордж ще слезе ли?
- Едва ли.
- Какво прави?
- Гледа телевизия горе. Не иска компания. Попитах я.
- Ще се оправи. Вероятно е уморена от дългия полет.
- Надявам се, Стивън. В момента не ни харесва особе-
