А после, на 22 януари - ден, в който бях затрупана от изслушвания на крадци на дребно, шофьори без застраховка и гневни бивши съпрузи, - Стивън влязъл в пристройката и заварил сина ни почти в безсъзнание, с отпусната върху подлакътника глава и количка, плувнала в море от тъмна лепкава кръв. Уил намерил ръждив гвоздей, който стърчал на около сантиметър от дървенията в задния коридор, притиснал китката си към него, започнал да движи количката напред-назад и нарязал плътта си на ивици. И досега не мога да си представя каква е била тази решимост, която го е карала да продължава въпреки неистовата болка. Докторите казаха, че са му оставали по-малко от двайсет минути живот.
И не е било - както отбелязаха - вик за помощ.
Когато в болницата ми съобщиха, че Уил ще живее, излязох в градината да си излея гнева. Изливах гнева си към Господ, към природата, към съдбата, която беше хвърлила семейството ни в тази бездна. Сигурно съм приличала на луда. Онази студена вечер в градината запратих ча-
шата си с бренди на шест метра от мен, и изкрещях - толкова силно, че викът ми раздра въз-духа, удари се в стените на замъка и отекна в далечината. Задушавах се от ярост, че всичко около мен може да се движи, да расте и да се размножава, а моят син - моето жизнено и харизматично, красиво момче - се е превърнал в това.Обездвижен, повехнал, обезкървен, страдащ. Красо-тата ми се струваше неприлична, отблъскваща. Крещях ли, крещях и кълнях - думи, които не знаех, че знам. - докато накрая Стивън излезе, постави ръка на рамото ми и я сва-
ли чак когато се увери, че съм се успокоила. Съпругът ми не разбираше.Още не беше осмислил случилото се. Че Уил няма да се откаже. Че животът ни ще
премине в очакване
и под знака на постоянната бдителност, в очакване на следващия кошмар,
на следващия опит на сина ни да посегне на себе си. Отсе-га нататък щяхме да гледаме света през неговите очи - по-тенциалните отрови, острите предмети, изобретателността, с която би могъл да довърши делото, започнато от оня проклет мотоциклетист. Животът ни трябваше да се сведе единствено до избягването на повторен опит. При това Уил имаше предимство- нямаше за какво друго да мисли.
Две седмици по-късно му казах.
- Добре.
Разбира се, че го направих. Какво друго ми оставаше?
Девета глава
Тази нощ не спах. Лежах будна в моята малка стая, гледах към тавана и внимателно възпроизвеждах последните два месеца въз основа на чутото в пристройката. Сякаш всичко се бе изместило, накъсало и отишло на друго място, следвайки някаква друга, непозната за мен схема.
Чувствах се измамена - слабоумната съучастничка, която не знае какво става. Сигурно се бяха смели тайно на опитите ми да храня Уил със зеленчуци или да го подстриг-вам - дребни неща, за да го накарам да се почувства по-добре. Какъв беше смисълът в крайна сметка?
Отново и отново си припомнях разговора, който бях чула, като се опитвах да го изтълкувам по някакъв друг начин, опитвах да се убедя, че не съм ги разбрала правил-но. Ала „Дигнитас” не беше място, където отиваш да караш лятната си почивка. Не можех да повярвам, че Камила Трейнър изобщо мисли да направи това със си.Да, бях я смятала за студена и да, виждах, че се чувства нелов-ко с него. Трудно ми беше да си представя, че го е гушка-ла, както ни беше гушкала мама - пламенно, с обич, дока-то ние се мъчехме да се измъкнем и я молехме да ни пусне.
Честно казано, мислех си, че всички образовани и богати майки се държат така с децата си. Все пак току-що бях прочела „Любов в студен климат”* от библиотеката на уил. Но да участва активно и доброволно в смъртта на собствения си син?
Сега, когато знаех, поведението й ми изглеждаше още по-студено, а действията й - ръководени от някакво зло-вещо намерение. Бях й сърдита, бях сърдита и на Уил. Сърдита им бях, че са ме наели за параван. Сърдита им бях за всички ония моменти, в които обмислях как да го накарам да се почувства по-уютно и по-добре. Когато не бях сърдита, бях тъжна. Припомнях си как бе пресекнал гласът й, докато успокояваше Джорджина, и ми беше много тъжно за нея. Знаех, че е в невъзможна ситуация.
Но най-вече се изпълвах с ужас. Мисълта за това, което знаех, не ме напускаше. Как е възможно да живееш всеки ден със съзнанието, че просто отброяваш дните до своята смърт? Как е възможно мъжът, чиято кожа бях усетила онази сутрин под пръстите си - топла и жива, - да иска да умре просто така? Как бе възможно същата тази кожа след шест месеца да гние в земята със съгласието на всички?
