- Предния път ме накара да ти докарам масата.
- Така е, но дай да си говорим истината, Ед. Хич те няма като превозвач.
Иронията в гласа й не ми убягва.
- Всичко наред ли е, мамо? - питам малко по-късно. - Отивам на пазар. Нещо да ти трябва?
Тя се замисля.
- Другата седмица ще идва Лий, та искам да направя шоколадова торта с лешници за нея и за децата. Можеш да ми вземеш счукани лешници.
- Няма проблем.
А сега се разкарай, Ед, мисля си вече на вратата. Сигурен съм, че в този момент точно това й се върти в главата.
Харесва ми да бъда Джими.
- Помниш ли, като ми четеше. Джими?
- Помня - отговарям.
Едва ли е нужно да споменавам, че вечерта отново съм у Мила.
Тя посяга и хваща ръката ми.
- Искаш ли да избереш някоя книга и да ми почетеш? Обичам да слушам гласа ти.
- Коя книга да взема? - питам, застанал пред етажерката.
- Любимата ми.
По дяволите... Тършувам из книгите пред мен. Коя ли й е любимата?
Но няма значение.
Която и да избера, все ще й е любима.
- "Брулени хълмове”? - предлагам.
- Как позна?
- Интуиция - отвръщам и започвам да чета.
Тя заспива в креслото след няколко страници. Събуждам я и й помагам да стигне до леглото.
- Лека нощ. Джими.
- Лека нощ, Мила.
Докато вървя към къщи, в някакво ъгълче на съзнанието ми изниква нещо. Късчето хартия, с което се отбелязват страниците. Съвсем обикновено листче от бележник, пожълтяло от старост. Датата е 1.5.1941. С небрежен мъжки почерк, приличащ на моя, е написано:
При следващото ми посещение тя вади старите си албуми и ги разглеждаме заедно. През цялото време ми показва някакъв мъж, който я прегръща или целува, а на някои от снимките е сам.
- Винаги си бил толкова хубав - казва ми. Дори докосва лицето на Джими на снимките и аз разбирам какво е да обичаш някого така, както Мила обича този мъж. Връхчетата на пръстите й са изтъкани
- Ама смърди ужасно, приятел. Не го ли къпеш?
- Къпя го, разбира се.
- Уф! - Той сгърчва лице и се извръща. - Дяволска работа!
- Кое, гробът ли?
Това му връща паметта.
- Ами да. Какво пък, да опитаме. Имаш ли представа кога е умрял дъртият?
- Този тон е излишен.
Той спира.
- Виж какво. - Усещам, че започва да се ядосва. - Искаш ли да ти помогна, или не искаш?
- Добре де, извинявайте.
- Насам.
Минаваме почти половината гробище и откриваме няколко Джонсъновци, но не и
този, когото търся.
- Като те гледам, си доста капризно копеле - казва по някое време пазачът. - Този не ти ли върши работа?
- Но тук пише Гертруд Джонсън.
- А на теб кой ти трябваше?
- Джими... - Този път обаче добавям още нещо. - Жена му се казва Мила.
Той спира внезапно, поглежда ме и казва:
- Мила? Я чакай, май го знам! Запомнил съм името, защото го пише на паметника.
Той продължава да си мърмори, докато вървим към другия край на гробището :
- Мила, Мила...
Светлината на фенерчето опира в някакъв надгробен камък и виждам, че е този, който ми трябва.
ДЖЕЙМС ДЖОНСЪН 1917 - 1942 ЗАГИНАЛ В СЛУЖБА НА РОДИНАТА ОТ ЛЮБЯЩАТА МУ СЪПРУГА МИЛА ДЖОНСЪН
Близо десет минути стоим там и светлината на фенерчето озарява гроба. През цялото време се опитвам да си представя къде и как точно може да е загинал. И по-важното, бавно проумявам, че горката стара Мила е живяла шестдесет години без него. Сигурен съм, че в живота й не е имало друг мъж. Не и по същия начин.
Шестдесет години тя е чакала Джими да се върне. И го дочака.
Аз обаче трябва да продължа нататък.
Историята на Мила е красива и трагична, но имам и други послания, които чакат да бъдат предадени. Следващото е "Маседони Стрийт" 6. Едва 5.30 сутринта е. За миг се замислям дали да не се върна на "Едгар Стрийт", но още съм твърде уплашен от чутото и видяното там. Отивам още веднъж, за да се уверя, че нищо не се е променило. Същото си е.
Пристигам на "Маседони Стрийт" по изгрев слънце. Средата на октомври е. Тази пролет^ като цяло е необичайно гореща и когато се изкачвам по улицата на хълма, вече е доста топло и приятно. Горе на върха се вижда двуетажна къща. Точно в пет и половина една самотна фигура се появява откъм къщата. Прилича ми на момиче, но не мога да съм сигурен, защото е с качулка на главата. Облечена е в червени спортни гащета и сиво горнище с качулка, но без обувки. Висока е около метър и осемдесет. Сядам между две спрели коли и я чакам да се върне.
Вече почти съм се отказал и решавам да вървя на работа, когато я виждам (определено е момиче) да се появява тичешком иззад ъгъла.
Горнището е свалено и е завързано на кръста й и вече мога да видя лицето и косата й.
Тя ме изненадва, защото стигаме едновременно до ъгъла, но от различни посоки.
И двамата се заковаваме за миг.
Погледът й спира върху мен за секунда.
Вързаната й на опашка коса е с цвят на слънчеви лъчи, а очите й са бистри като вода. Най-нежното синьо, което съм виждал някога. В леката извивка на меките й устни улавям интерес.
После отново хуква.
