Гледам я как навежда глава и се извръща. Краката й са обръснати, което трябваше от самото начало да ми подскаже, че е момиче. Те са дълги и хубави. Вижда се, че е от онези момичета, които, макар и слаби, си имат всичко. Малки, но добре оформени гърди, изправен гръб, стройни бедра и изваяни прасци. Босите й ходила не са нито големи, нито малки и докосват леко земята. Красива е.
Тя е красива, а аз съм засрамен.
Момичето едва ли има повече от петнайсет години. Замаян съм. Раздиран вътрешно. Любовта и похотта се борят в мен. Не мога да устоя на това момиче, което тича босо в пет и половина сутринта. Безсилен съм.
Тръгвам си към къщи и се питам от какво ли се нуждае тя. Кое е онова, което трябва да й дам? Тръгвам по метода на изключването. Щом живее на хълма, значи не са й нужни пари. Не мисля, че й трябва и приятел, но кой знае?
Тя бяга.
Трябва да е нещо свързано с това. Не може да е друго. Всяка сутрин аз съм там, макар че се крия и съм почти сигурен, че не ме вижда.
Един ден решавам да внеса напредък в отношенията ни и я следвам. Пак съм с джинсите и ботушите си и стара бяла тениска. Тя е пред мен и сякаш не тича, а се разхожда.
А на мен ми излиза душата.
Когато тръгнах, се чувствах като на финалната права на олимпийски турнир. А сега изглеждам точно така, както се очаква - един таксиметров шофьор, който не се движи
достатъчно.
Чувствам се жалък.
Тромав.
Краката ми с мъка се откъсват от земята и ме влачат напред. Ходилата ми сякаш орат пръстта и затъват в нея. Дишам колкото мога по-дълбоко, но нещо е запречило гърлото ми. Дробовете ми изнемогват. Усещам как вътре в мен въздухът сякаш изкачва стена, за да се спусне надолу, но пак не ми стига. Въпреки това продължавам да тичам. Трябва.
Тя се насочва към игрището в покрайнините на града, където е спортната площадка. То е разположено на дъното на малка долина и аз си отдъхвам с облекчение, защото ще тичаме надолу. Само връщането ме притеснява.
Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.
Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.
А на мен ми се върти главата.
Г ади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.
Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.
Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.
Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.
Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.
По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.
Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към
нея.
Тя се затичва, но спира.
Разбирам, че знае.
Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.
- Здравей - казвам.
Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.
- Здрасти - най-сетне отговаря тя.
Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.
- Аз съм Ед.
- Знам - казва тя. - Ед Кенеди.
Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.
- Откъде знаеш кой съм - питам.
- Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.
Правя крачка напред.
- Сещам се.
Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.
- Защо ме следиш?
- Още не съм сигурен - отговарям уморено.
- Нали не си някой извратеняк?
- Не!
Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.
- Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.
Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.
- Извинявай, ако съм те уплашил.
Тя си позволява да се усмихне плахо.
- Няма нищо. Просто... Не ме бива много да говоря с хората. - И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. - Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? -Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. - Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.
Кимвам. Надявам се да ме вижда.
- Няма проблем.
- Благодаря.
