Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:
- Не си много по тичането, нали?
За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.
- Не съм.
Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.
Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.
Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостга й донякъде ме притеснява.
Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.
Забелязвам нещо странно - когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.
Размишлявам известно време за това и стигам до извода, че може би й липсва самочувствие. Като на мен.
Може би се чувства твърде висока и непохватна и не си дава сметка колко е красива в очите на другите. Мисля си, че ако е само това, скоро всичко ще се оправи.
Клатя глава сам на себе си.
Няколко пъти наблюдавам къщата й през нощта.
Нищо не се случва.
Никога.
Докато стоя там и мисля за момичето, за старата Мила и за ужаса на "Едгар Стрийт", осъзнавам, че дори не знам името на това момиче. Кой знае защо съм решил, че трябва да е нещо от рода на Алисън, но обикновено мисля за нея като за бягащото момиче.
Отивам на едно от лекоатлетическите състезания, които се провеждат в края на всяка седмица през лятото. Виждам я там с останалите членове на семейството й. Има още едно момиче, по-малко от нея, и съвсем малко момченце. Всички са с черни шорти и светло-сини фланелки с пришити на гърба номера. Нейният е 176 и е точно под надписа: "Мило - вашата напитка".
Обявяват старта на състезанието по бягане на 1500 метра за девойки до петнадесет години и тя се изправя, отупвайки сухата трева от шортите си.
- Успех! - казва майка й.
- Стискаме палци, Софи - обажда се и бащата.
Софи.
Харесва ми.
Чувам името в главата си и грижливо го премервам към лицето й. Пасва идеално.
Тя все още отупва тревата от шортите си, когато си спомням за съществуването на другите две деца. Те изчезват нанякъде и мога да съсредоточа вниманието си изцяло върху Софи. Момичето отива да тласка гюлле, а момчето се запилява да играе на войници с някакво грозно копеленце на име Кирен.
- Мамо, може ли да си поиграя с Кирен? Моля те!
- Добре, но внимавай да не пропуснеш състезанието. Седемдесетте метра са след малко.
- Добре. Хайде, Кирен.
За миг се чувствам щастлив, че нося простичкото и непретенциозно име Ед. Не Едуард, Едмън, Едуин, а просто Ед. Понякога е хубаво да си банален за разнообразие.
Софи ме вижда, когато се изправя, и по лицето й за миг пробягва задоволство. Изглежда й е приятно да ме види, но това не й пречи веднага да извърне поглед. Тя тръгва към старта с чифт разкривени стари бутонки в ръка (мисля, че при юношите са позволени на по-дългите дистанции), когато чувам гласа на баща й.
- Софи!
Тя се обръща.
- Можеш да победиш, стига да искаш.
- Благодаря, татко.
Тя тръгва бързо към старта, но се обръща още веднъж към мястото, където съм седнал на слънце и дъвча шоколадов кейк. По устните ми са полепнали кокосови стърготини, но вече е твърде късно да ги избърша. Тя така или иначе няма да ги види от такова разстояние. Хвърля ми само един бърз поглед и продължава. Вече знам какво трябва да направя.
Ако бях някой футсльо, щях да кажа, че това е най-лесната работа. Раз-два, и готово. Да, но не съм такъв.
Не мога да си позволя да го кажа, защото се сещам за "Едгар Стрийт". Разбирам, че всяко едно приятно поръчение ще е последвано от друго, което ще ми извади душата, затова съм благодарен за сегашното. Денят е хубав и това момиче ми харесва. Харесва ми още повече, докато бяга редом с друго високо и слабо момиче, което все пак като че има леко предимство. Те през цялото време са наравно, но накрая другото момиче финишира по-силно. То удължава крачка, а някакъв мъж крещи с все сила:
