Страхотно. Направо идеално.
Разтрепервам се при мисълта, че асото спатия ще разкрие намеренията си. Разумът ми казва да не го вдигам. Дори си представям как Портиер го изяжда, колкото и да изглежда невероятно.
Проблемът е, че го усещам точно под палеца на крака си. Проклетата карта ми тегне като бреме. Като кръст, привързан на гърба ми.
Тя е в ръката ми.
Държа я.
И в очите ми.
Чета я.
Нали сте имали моменти, когато правите нещо и едва след няколко секунди осъзнавате, че го правите? Същото е сега и с мен. Гледам асото спатия и очаквам нов списък с адреси.
Но греша.
Както можете да се досетите, нещата не са чак толкова прости. Този път няма адреси. Няма рутина. Нищо гарантира сигурност. Всичко е изпитание и част от него е в изненадата.
Този път са думи.
Само думи.
На картата пише:
Е, какво ще кажете? Какво може да значи това според вас? Адресите поне ме насочваха нанякъде. А "камъните на дома” може да значи всичко. Всеки. Как да открия място, което няма лице и нищо, което да ме насочи в правилната посока?
Думите ми шепнат.
Картата ми говори тихо в ухото, сякаш това ще ме подсети на мига.
Но няма нищо.
Има само една карта, моя милост и спящо куче, което леко похърква.
По-късно се събуждам, свит на дивана, и виждам, че от тила ми пак е текла кръв. Диванът е в кръв, а вратът ми е ръждив. Божата се е върнала, вече не така остра и режеща, но затова пък постоянна.
Картата е на масичката и плува във валмата прах. Никне от праха.
Навън е тъмно.
Светлината в кухнята е ослепителна.
Когато тръгвам към нея, ме зашеметява.
Ръждивата кръв щипе врата ми и засъхва по гърба ми. По пътя решавам, че трябва да пийна нещо, гася лампата и с препъване се добирам в тъмното до хладилника. Някъде най-отзад откривам една бира и се връщам в хола. Опитвам се да пия и да бъда весел. В моя случай весел означава да не обръщам внимание на картата. Погалвам Портиер с крак и се чудя кой ден е, колко е часът и какво ли ще има по телевизията, ако си направя труда да стана и да пусна телевизора. На пода са разхвърляни няколко книги. Няма да ги чета.
Нещо пропълзява по гърба ми.
Главата ми отново кърви.
- Още една ли?
- Още една.
- Каква е боята този път?
- Спатия.
- И още нямаш представа кой ти ги праща?
Одри забелязва рязлятата по якето ми бира, а после и противната засъхнала кръв по врата ми.
- Господи, какво се е случило с теб?
- Нищо, не се притеснявай.
Честно да ви кажа, чувствам се мажо жалък. Първото нещо, което направих, когато слънцето се показа, беше да ида при Одри за помощ. Говорим си известно време пред вратата й, когато си давам сметка, че треперя неудържимо. Слънцето ме сгрява, но кожата ми се опитва да се отърси от мен. Сякаш се бори с плътта ми.
Върти ми се на езика да попитам дали мога да вляза, но отговорът идва сам след няколко напрегнати мига. Онзи тип от работата се появява на заден план и пита:
- Кой е, сладурче?
- Ами... - запъва се Одри.
Миг на неловкост.
И следва нехайното:
- Никой. Ед.
Никой. Ед.
- Добре де, ще се видим по-късно...
Започвам да се отдръпвам заднешком. Чакам.
Какво чакам?
Нея.
Но тя не идва.
Най-сетне прави няколко стъпки навън и пита:
- Ще си бъдеш ли вкъщи, Ед?
Продължавам да се отдръпвам.
- Не знам.
