Аз съм пратеникът полностью

- Какво, Ед?

- Общото благо.

- Да, разбира се! Ще ми дадеш ли нещо за писане, Ед?

-Не.

- Защо?

- Тук не е книжарница.

- Пак този тон!

Той се изправя, удря ми нов шамар, по-силен от предишния, и небрежно се отпуска на стола.

- Хубав шамар - казвам. - Заболя ме.

- Благодаря. - Той поглежда ръката си, омазана с кръв и мръсотия. - Много си зле, Ед, да знаеш.

- Знам.

- Какво ти става?

- Искам пай.

Честна дума, понякога съм същинско дете. Сигурно вече сте го разбрали от досегашните ми постъпки. Голямо досадно дете. Марв не е единственият.

Онзи, който ме шамароса, ме имитира с тъничко гласче:

- Искам пай... - И добавя с въздишка: - Ти чуваш ли се? Трябва да пораснеш, да знаеш.

- Знам.

- Е, първата стъпка е направена.

- Благодаря.

- Та докъде бяхме стигнали?

Всички се замисляме.

Безмълвно.

Портиер гузно се вмъква в кухнята.

Предполагам, че моментът не е подходящ за кафе, пита все пак. Ама че наглост! Само го поглеждам кръвнишки и той дава на заден ход. Ясно му е, че е сгазил лука. Тримата го гледаме как се измъква.

- Надушва се отдалече, а? - казва единият.

- И още как!

Онзи, който е приключил последен с яденето, става и тръгва да мие чиниите.

- Няма нужда - казвам му.

- А, не, нали ти казах, че сме цивилизовани!

- Да, така беше.

Той си изтръсква ръцете и се обръща.

- Имам ли някъде сос по маската?

- Нищо не виждам - отговаря другият. - А аз?

Онзи се навежда да го огледа.

- Не, чиста е.

- Хубаво.

Партньорът му чегърта известно време физиономията си и казва:

- Ама че гадост! Зверски сърби.

- Наистина ли, Кийт?

- Теб не те ли сърби?

- Разбира се, че ме сърби! - Дарил е изумен, че му се налага да води такъв разговор. -Но не се оплаквам на всеки пет минути, нали?

- Тук сме от един час.

- И така да е, спомни си, че трябва да изтърпим всичко това в името на... - Той щраква с пръсти към мен.

- На общото благо.

- Точно така. Благодаря, Ед. Браво, хубаво се сети.

- Пак заповядай.

Вече сме почти приятели, усещам го.

- Слушай. Дарил, не можем ли просто да приключим с това, та да сваля най-сетне тая вълнена маска?

- Къде ти е дисциплината, Кийт? Всички уважаващи себе си ликвидатори имат безупречна дисциплина, така ли е?

- Ликвидатори ли? - повтарям.

- Ами така си викаме ние - свива рамене Дарил.

- Звучи доста точно - признавам.

- И на мен така ми се струва.

Той се замисля дълбоко. Накрая проговаря.

- Прав си, Кийт, най-добре е да се омитаме. Взе патлака, нали?

- Да, беше в чекмеджето.

- Добре.

Дарил се изправя и вади от джоба на якето си плик. На него пише Ед Кенеди.

- Трябва да ти предам нещо, Ед. Стани, синко.

Подчинявам се.

- Извинявай - казва той с нотка на оправдание, - но имам заповед. Трябва да ти кажа нещо - досега се справяш добре. - След което понижава глас. - И между нас да си остане, че ако разберат, ще ми отрежат главата... Знаем, че не си убил онзи тип.

Той се извинява още веднъж и ми вкарва един десен прав под ребрата.

Превивам се.

Подът на кухнята е мръсен.

Навсякъде е пълно с косми от Портиер.

Следващият пестник се стоварва върху тила ми.

Опитвам пода на вкус.

Устните ми се сливат в целувка с него.

Усещам как пликът каца плавно на гърба ми.

Някъде отдалеч до мен за последен път долита гласът на Дарил:

- Извинявай, Ед. Късмет!

Стъпките им отекват в къщата и чувам гласа на Кийт.

- Мога ли вече да сваля маската?

- След малко - отговаря Дарил.

Светлината в кухнята помръква и отново потъвам.

Иска ми се да можех да кажа, че Портиер ми помага да стана, но няма нищо подобно, разбира се. Той се приближава и ме близва няколко пъти, преди да намеря сили да се изправя на крака.

Лампата полита към мен.

Божата се надига насреща й.

Докато се опитвам да запазя равновесие, Портиер се люшка пред мен и аз отчаяно го моля за помощ. Но единственото, което може да направи той, е да се клати и да ме гледа втренчено. С крайчеца на окото виждам нещо на пода. Спомням си. Пликът.

Паднал е от гърба ми под кухненския стол при валмата косми от Портиер. Навеждам се и го вдигам. Държа го с два пръста, както дете би хванало нещо мръсно, например използвана носна кърпа.

Тръгвам към хола и с облекчение се тръшвам на дивана, а Портиер ме следва по петите. Пликът потрепва, сякаш се присмива на собствената си злокобност, и ми казва: Това е само хартия. Само думи. Но не споменава, че думите могат да вещаят смърт, насилие или нови ужасни, кървави задължения.

Или срещата с нова Софи или Мила, напомням си.

Както и да е, в този момент седим на дивана.

Портиер и аз.

Е?, пита той, опрял муцуна в пода.

Знам.

Работата трябва да се свърши.

Разкъсвам плика и отвътре изпада асо спатия. Има и писмо.

Скъпи Ед,