На масата ми седи мъж с бандитска маска на главата и яде пай с месо и сос. Връхлитат ме рояк въпроси, но нито един не е на място. Човек не може всеки ден да види такова нещо. Докато се чудя какво да правя, с внезапна паника осъзнавам, че още един стои зад мен. Не!
Събужда ме сочно облизване.
Портиер.
Той ме облизва отново, а езикът му е червен от кръвта, която се стича по лицето ми. Усмихва ми се.
- И аз те обичам - казвам му с призрачен глас. Не съм сигурен дали наистина излиза от гърлото ми и дали е истински. Осъзнавам, че не чувам нищо извън мен. Всичко е вътре и някак застинало.
Мърдай, казвам си, но не мога. Сякаш съм зазидан за пода на кухнята. Дори правя грешката да се опитам да си спомня какво е станало. В резултат на това около мен се надигат неясни шумове и лицето на Портиер, надвесено отгоре, се размива. Виждам го като предвестник на смъртта. Това може би е прологът.
Съзнанието ми се свива на кълбо.
И се приготвя да заспи.
Пропадам вътре в себе си и се чувствам в капан. Сгромолясвам се през няколко пласта мрак и почти съм стигнал дъното, когато нечия ръка сякаш ме сграбчва за гърлото и ме измъква в реалността, при болката. Този някой буквално ме влачи през кухнята.
Флуоресцентната светлина ме реже през очите, а от миризмата на пай със сос ми се гади.
Подпират ме в седнало положение на пода и аз оставам там почти без съзнание, стиснал главата си с ръце.
Скоро от мъглата изникват двете фигури и вече ги различавам в бялата светлина на кухненската лампа.
Те се усмихват.
Мятат към мен усмивки от дълбините на две много плътни маски. И двамата са малко над среден ръст, мускулести и силни, особено в сравнение с мен.
- Здравей, Ед.
- Как се чувстваш, Ед?
Без капчица мисъл в главата си.
- Кучето ми... - изстенвам. Главата ми се процежда през пръстите и думите ми бързо потъват. Вече съм забравил, че Портиер ми помогна да дойда в съзнание.
- Трябва му едно хубаво къпане - казва единият.
- Добре ли е?
Тихи, плашливи думи, които се накъсват и треперят в усилието си да се задържат във въздуха.
- И каишка против бълхи.
- Бълхи? - повтарям. Гласът ми се пръсва по пода. - Той няма бълхи...
- А това какво е?
Един от мъжете ме хваща за косата и повдига главата ми. Показва ми ръката си, изпъстрена с ухапвания от насекоми.
- Не са от Портиер - казвам и не мога да се начудя на ината си в положение като моето.
- Портиер ли?
Също като Софи неканените гости се чудят на името му.
Потвърждавам с кимане, което за моя изненада успява донякъде да ме събуди.
- Добре де, с бълхи или без, той добре ли е?
Двамата се споглеждат и единият отхапва от пая си.
- Дарил - казва той, - не съм сигурен, че тонът на Ед ми харесва. Някак е... - Явно подходящата дума му убягва. - Как да го кажа...
- Неприятен?
- Не.
- Заядлив?
- Не. - Думата най-сетне му идва. - По-лошо, непочтителен.
Той я изрича с тихо, убийствено презрение и ме гледа настойчиво. Очите му ме предупреждават по-красноречиво от думите. Това ми подсказва, че трябва да избухна в плач и да моля коленопреклонно да не закачат моето обичащо кафе куче.
- Моля ви - казвам най-сетне, - нали няма да му направите нищо?
Суровият поглед се смекчава.
-Няма.
Това е най-хубавата дума, която съм чувал някога.
- Но хич не го бива за пазач - добавя другият, докато си довършва пая и топи последните залъци в соса. - Знаеш ли, че когато влязохме, спеше?
- Не се съмнявам.
- А когато се събуди, дойде да проси храна.
- И какво?
- Дадохме му пай.
- Печен или замразен?
- Печен, Ед! - засяга се той. - Все пак не сме диваци. Дори сме доста цивилизовани, може да се каже.
- А за мен остана ли?
- Съжалявам, кучето изяде последното парче.
Изстрелвам светкавично:
- Кой ви прати?
Изречен, въпросът ми губи скорост и увисва безпомощно във въздуха. Изправям се и предпазливо сядам на един от свободните столове. Чувствам се малко по-уверено, защото вече осъзнавам, че ставащото е част от онова, което предстои да се случи.
- Кой ни е пратил ли? - повтаря онзи с пая. - Добър въпрос, Ед, но знаеш, че не можем да ти кажем. За нас ще бъде огромно удоволствие, но и ние самите не знаем. Просто си вършим работата, за която ни плащат.
Тук избухвам.
- Какво? - Това не е въпрос, а обвинение. - На мен никой не ми плаща! Никой не ми дава...
И получавам шамар. Солиден.
Мъжът сяда и продължава да яде, потапяйки последния залък в локвичката сос в чинията си.
Това ми дойде в повече, мисля си. Хиляди благодарности.
Той спокойно дояжда коричката, преглъща и казва:
- Я стига си хленчил, Ед! Всички имаме задължения. Всички страдаме. Всички търпим разочарования в името на общото благо.
Приятелят му е впечатлен, както и той самият.
Двамата си кимат.
- Хубаво го каза - заявява вторият. - Опитай се да го запомниш.
- Да, трябва. Как беше, в името на...
Той се замисля, но не успява да го повтори.
- Общото благо - подсказвам тихичко.
