Седим и чакаме и скоро отгоре, от стаичката с прожекционния апарат, се чува почукване. Долавяме и приглушен глас.
- Г отови ли сте?
- Готови сме! - отвръщаме и двамата и се обръщаме към екрана.
Надявам се, че докато гледаме, Бърни е щастлив горе и си спомня какво е било, когато е идвал тук на моите години.
Дано още да вярва, че Одри наистина е моето момиче, докато гледа двете ни фигури пред големия екран - само два силуета.
Това е посланието.
Предадено е, но аз не мога да видя изражението на Бърни. Опитвам се да го уловя в лицата на екрана.
Да, надявам се, че Бърни е щастлив. Надявам се да си спомня.
Одри тихо си тананика мелодията от филма и в този миг тя е моето момиче. Вярвам го.
Тази вечер е на Бърни, но вземам и частица за себе си.
И двамата сме гледали филма по няколко пъти. Абсолютният ни фаворит. На някои места можем да казваме репликите на героите заедно с тях, но не го правим. Само седим и се наслаждаваме. Наслаждаваме се на празния салон, а аз на Одри и на това, че сме тук само двамата с нея.
- Имаш ли нещо против Бърни да слезе и да седне при нас?
Тя отговаря точно както очаквам:
- Нямам нищо против.
Прескачам краката й и се качвам до стаичката с прожекционния апарат. Бърни е заспал и го докосвам предпазливо.
- Бърни.
- Да, Ед? - сепва се той.
- С Одри се чудехме дали не искаш да слезеш долу и да гледаш филма с нас.
Той протестира, дори се поизправя на стола.
- О, не, в никакъв случай! Толкова работа имам тук, а и вие двамата трябва да сте сами. Нали знаеш, луди-млади...
- Хайде, Бърни. Ще се радваме да дойдеш при нас.
- Не, не, не! - Той е непреклонен. - Не мога.
Спорим още около минута, накрая се предавам и се връщам в салона. Когато сядам до Одри, тя ме пита къде е Бърни.
- Не искаше да ни притеснява - казвам, но докато се намествам на седалката, вратата се отваря и Бърни застава в правоъгълника от светлина. Бавно тръгва към нас и сяда от другата страна на Одри.
- Радвам се, че дойде - прошепва му тя.
Бърни ни поглежда.
- Благодаря ви.
Уморените му очи примигват признателно и той оживено се обръща към екрана.
След петнайсетина минути Одри намира ръката ми. Вплита пръсти в моите и ги стиска леко. Поглеждам я и виждам, че държи и ръката на Бърни. Понякога приятелството на Одри ми е достатъчно. Понякога тя знае точно какво да направи.
Умее да подбере съвършено момента.
Всичко върви прекрасно, докато идва време да се сменя ролката.
Бърни отново спи. Будим го.
- Бърни! - прошепва Одри и лекичко го побутва.
Той се събужда, скача от стола и извиква:
- Ролката!
Бързо излиза на пътеката и когато вдигам поглед към прожекционната стая, виждам.
Там вече има някой.
- Одри - казвам. - Виж.
И двамата ставаме и вперваме очи в прозорчето.
- В стаята има някой.
Като че самият въздух около нас е затаил дъх, докато най-сетне се размърдвам. Минавам покрай нея и излизам на пътеката.
В началото Одри не знае какво да прави, но скоро чувам стъпките й зад мен. Тичам по пътеката, без да изпускам от очи сянката в стаичката. Тя ни вижда и съответно движенията й се забързват. Още преди да сме стигнали до вратата на салона, вече е изхвърчала навън.
Отвън, във фоайето, освен на стар килим и на гранясали пуканки се носи и дъх на напрежение. Миризмата на някой, който е бил тук и си е отишъл. Запътвам се към вратата с надпис "Само за персонала”. Одри е зад мен.
Когато влизаме в стаята, първото нещо, което виждам, са треперещите ръце на Бърни. На лицето му е изписан потрес, който пълзи от устните към гърлото му.
- Бърни! - обръщам се към него. - Бърни!
- Ужасно ме стресна - казва той. - Едва не ме събори, докато тичаше навън. - И сяда. - Добре съм, Ед.
Поема си дъх и посочва към купчината ролки.
- Какво? - казва Одри. - Какво има?
- Ролката най-отгоре - отвръща Бърни. - Не е от моите.
Отива и я взема. Разглежда я. На нея има малък етикет с нещо надраскано. Една дума. Ед.
- да я пуснем ли?
За миг оставам безмълвен, но накрая кимам.
- Най-добре отидете в салона - предлага Бърни. - Оттам ще виждате много по-добре. Преди да изляза, задавам въпрос, на който имам чувството, че Бърни може да
отговори.
- Защо, Бърни? - питам го. - Защо продължават да ми причиняват това?
Но Бърни само се усмихва и казва:
- Все още не разбираш, така ли?
- Какво трябва да разбера?
Той ме поглежда и не бърза да отговори.
- Правят го, защото могат. - Гласът му е уморен, но твърд. Това е самата истина. -Отдавна е било замислено. Поне от година.
- Те ли ти казаха?
- Да.
- С тези думи?
- Да.
Стоим така може би няколко минути и размишляваме. Бърни се раздвижва пръв.
- Хайде, деца - казва, - слизайте долу. Ще сложа ролката и веднага идвам.
Излизаме във фоайето. Облягам се на вратата, а Одри ме пита:
- Винаги ли е така?
- Кажи-речи - отговарям, а тя само клати глава и мълчи. - Най-добре да тръгваме. След няколко опита я убеждавам да се върнем в салона.
- Почти свърши - казвам и кой знае защо ми хрумва, че за Одри това се отнася за филма.
А за мен?
