Мисля си за предишната нощ и за изневярата на майка ми, за омразата й към баща ми заради неспазените обещания и за презре-нието й към единственото й дете, останало в града.
- За всяко нещо си има причина - заявява уверено отец О ’ Райли.
Не мога да не се съглася. Нищо не се случва без причина, затова се концентрирам върху следващото послание.
Остава само "Бел Стрийт" и следобед отивам там. Номер 39 е старо, разнебитено кино, което се намира под нивото на улицата. Над него има стара къща с тераса и тента, за която е прикрепено табло. Днес на него пише "Казабланка - 14:30" и "Някои го предпочитат горещо - 19:30". По стъклата долу са налепени плакати от стари филми. Хартията е пожълтяла по краищата. Влизам, навътре има още афиши.
Мирише на гранясали пуканки. Изглежда празно.
- Ехо! - обаждам се.
Нищо.
Това място сигурно е умряло още преди години, когато новата верига от кина "Грейтър Юниън" е отворила врати. Пусто е.
- Ехо! - обаждам се отново, този път по-силно.
Отварям вратата на някаква стая и виждам заспал възрастен мъж. Облечен е в костюм с папийонка като разпоредителите от едно време.
- Добре ли си, приятел? - питам го и той внезапно се събужда.
- Ох! - Скача от стола си и изпъва сакото. - Какво мога да направя за вас?
Поглеждам към надписа над гишето и казвам:
- Може ли един билет за "Казабланка", ако обичате?
- Боже, вие сте ми първият клиент от седмици!
Бръчките около очите на мъжа са огромни, а веждите му са извънредно рунтави. Бялата му коса е съвършено сресана и въпреки че оплешивява, не я е преметнал на една страна, за да прикрие голото място. Изражението му е неподправено. Той е очарован. Ако трябва да съм честен, направо е щастлив.
Давам му десет долара и той ми връща пет долара ресто.
- Пуканки?
- Да, ако обичате.
Развълнуван, той ми сипва пуканки.
- За сметка на заведението - казва и ми намига. - да ви е сладко.
Салонът е малък, но пък екранът е огромен. Трябва да изчакам малко, но старецът идва към 14:25.
- Не ми се вярва да дойде още някой. Имате ли нещо против да започнем малко по-рано?
Сигурно се притеснява да не му се развикам, ако трябва да чакам твърде дълго.
- Няма проблем.
Той се забързва по пътеката между редовете.
Седя почти в средата на залата. Може би съм ред по-близо до екрана. Филмът започва. Черно-бял.
По някое време той прекъсва и поглеждам нагоре към прозорчето на прожекционния апарат. Старецът е забравил да смени ролката. Провиквам се.
- Ей!
Нищо.
Предполагам, че отново е заспал, така че излизам от салона, виждам врата, на която пише "Само за персонала” и влизам. В прожекционната стаичка човекът тихичко похърква, облегнат със стола си на стената отзад.
- Господине! - обаждам се аз.
- О, не! - сепва се той. - Не отново!
Видимо е разстроен, бърза да сложи следващата ролка, посипва си главата с пепел и се извинява.
- Нищо не е станало - казвам му, - успокойте се.
Но на него не му минават такива.
Отново и отново ми казва:
- Синко, не се притеснявай, ще ти върна парите и дори ще ти направя безплатна прожекция. - Той продължава трескаво. - На който филм искаш.
Приемам. Нямам избор.
Той се спуска напред и казва:
- Ако побързаш, ще стигнеш навреме и нищо няма да изпуснеш.
Преди да се върна в салона, се чувствам длъжен да се представя.
- Аз съм Ед Кенеди - казвам и протягам ръка.
Той спира, раздрусва ръката ми и ме гледа.
- Да, знам кой си. - Мигновено забравя за ролката и ме поглежда право в очите, изпълнен с доброжелателство. - Казаха ми, че ще дойдеш.
Той отново се връща към работата си.
Аз стоя на място.
Все по-добре става.
Доглеждам филма и се заричам, че няма да си тръгна, докато не разбера кой е казал на стареца, че ще дойда тук.
- Хареса ли ви? - пита ме той, но аз изобщо не му давам възможност да поведе подобен разговор. Питам го:
- Кой ви каза, че ще дойда?
Той се опитва да се измъкне.
- Не - почти паникьосан е. - Не мога.
Но все пак отстъпва.
- Обещах да не казвам, бяха такива мили хора...
Дръпвам го към себе си, така че да се гледаме в очите.
- Кой?
Той разглежда обувките си и килима. И като че се състарява още повече.
- Двама мъже ли бяха? - питам го.
Поглежда ме и в очите му прочитам "да".
- Дарил и Кийт?
- Кои?
Опитвам по друг начин.
- Ядоха ли от пуканките?
Отново да.
- Дарил и Кийт са били - потвърждавам аз. Лакомите копелета. - Нищо не са ти направили, нали?
- Не, не. Много мили бяха. Дружелюбни. Преди месец дойдоха и гледаха "Господин Робъртс". Като си тръгваха, ми казаха, че ще дойде едно момче на име Ед Кенеди и че като свършиш, ще получиш доставка.
- И кога ще свърша?
Той разперва ръце.
- Казаха ми, че ти ще знаеш - някак тъжно свежда поглед той. - Свърши ли?
Клатя глава.
- Нямам такова усещане. - Оглеждам се наоколо и пак се обръщам към него. - Трябва да направя нещо за теб. Нещо добро, специално за теб.
- Защо?
За малко да му кажа, че не знам, но не искам да лъжа.
- Защото имаш нужда.
Да не би да му трябват посетители, като на отец О’Райли? Съмнявам се. Едва ли задачите се повтарят.
Той се приближава.
- Може би ще си свършил, като дойдеш да видиш безплатния филм.
- Добре - съгласявам се.
