Аз съм пратеникът полностью

Вече не мисля за филми. Не мисля за нищо. Само за карти. За аса.

Докато вървим по пътеката, екранът все още е бял.

Когато оживява, сцената е тъмна и виждам краката на двама млади мъже.

Те вървят.

Приближават самотна фигура на улицата.

Улица от този град.

Фигурата също е от този град.

Спирам като закован.

Одри продължава още малко, после се обръща и вижда погледа ми, вперен в екрана. Отначало само соча. Накрая отварям уста:

- Това съм аз, Одри.

Виждаме на екрана как братята Роуз и приятелите им ме нападат и ме смазват от бой на улицата.

Стоя на пътеката и чувствам белезите по лицето си.

Пръстите ми докосват и изгарят заздравяващата ми кожа.

- Това съм аз - казвам отново.

Казвам го шепнешком, а до мен Одри притваря очи и плаче в тъмния салон.

Следващата сцена показва как излизам от библиотеката и нося всичките книги. Следват лампичките на "Глори Роуд". Само една нощна снимка. Силата и славата. Най-напред мрак, после те светват и озаряват салона. После идва циклонът на верандата, без звук.

Виждам как майка ми изрича болезнените думи, почти ми ги забива в лицето, после бавно се отдалечавам, почти се блъскам в камерата. Гледаме как вървя към киното на "Бел Стрийт".

Последното нещо, което виждаме, са няколко думи, написани направо на лентата:

"Дни на изпитания за Ед Кенеди. Браво, Ед. Време е да продължиш."

И отново тъмнина.

Пълна тъмнина.

Все още не мога да помръдна крака. Одри се опитва да ме дръпне, но няма смисъл. Стоя като вкопан и се взирам в екрана.

- Хайде да седнем - казва тя и улавям тревога в гласа й. - Мисля, че е по-добре да седнеш, Ед.

Бавно премествам единия си крак. После другия.

- Може ли пак да пусна филма? - пита Бърни.

Одри ме гледа въпросително.

Вдигам леко глава и я отпускам в знак на съгласие.

- Да, Бърни - казва тя и се обръща към мен. - Добра идея. Ще се разсееш.

В продължение на няколко секунди обмислям друга идея - да изтичам навън и да претърся всичко наоколо, за да разбера кой е бил тук. Искам да попитам Бърни дали пак са били Дарил и Кийт. Искам да знам защо са казали тези неща на него, а мен ме държат в неведение.

Но знам, че няма смисъл.

Правят го, защото могат.

Думите ме плисват няколко пъти и си давам сметка, че съм точно там, където трябва да бъда. Защото пиките са последното изпитание, с което трябва да се справя. Трябва да останем.

Когато екранът примигва, очаквам прочутата сцена от "Непокорният Люк", в която той все пак се пречупва и всички го изоставят. Очаквам да извика от койката си: "Къде си сега?!"

Докато се връщаме на местата си, на екрана Люк се влачи в пълно, безнадеждно отчаяние. Обръща се и пада до койката си.

- Къде си сега? - казва тихо.

"Къде си сега? ", питам и аз и се обръщам. Очаквам да видя нечия фигура някъде в салона, да чуя стъпки по пода. Извъртам глава и се оглеждам. Има хора навсякъде - и никъде. Струва ми се, че във всеки ъгъл на потъналия в мрак салон зървам някого, но всеки път тъмнината се сгъстява още повече и остава само тя. Тъмнина.

- Какво има, Ед? - пита Одри.

- Те са тук - казвам й, макар че не мога да бъда сигурен в нищо. Всичко случило се напоследък ме е убедило точно в това. - Трябва да са тук.

Претърсвам с поглед целия салон, но не виждам нищо. И да са тук, не мога да ги видя.

Скоро разбирам.

Когато се връщаме на местата си, осъзнавам, че вече ги няма. Но са били тук.

Били са, защото на седалката ми лежи асо купа.

"Къде си сега?!", крещи Люк от екрана и биенето на сърцето ми му отговаря. То се люшва в мен като гигантска камбана, надига се и изгърмява оглушително. Преглъщам.

Вземам картата и я държа в ръка.

- Купа - прошепвам.

Ето къде съм.

Изкушавам се да прочета какво пише на картата, но успявам да догледам филма, без да го направя, само я държа в ръка.

Гледам филма.

Гледам Одри и се наслаждавам на момента или поне на онова, което е останало от него.

В ръката си усещам пулса на купата. Тя си стои и чака.

В главата ми звучи музика и цветът й е червено-черен.

На следващата сутрин.

Сутринта след асото купа.

Чувствам се махмурлия.

След като се уверихме, че Бърни е добре (оставихме го да спи в стаичката за прожекции), се върнахме на "Бел Стрийт" и ни посрещна нощта, топла и задушна. Нямаше никой, освен някакъв младеж, седнал на изтъркана, разнебитена пейка, който гледаше на другата страна.

Отначало бях потънал в мисли за случилото се, а когато се обърнах, него го нямаше.

Беше изчезнал.

Одри ме попита нещо, но не чух въпроса й. Гласът й се загуби по периферията на оглушителното бучене в главата ми. Най-напред се чудех какво ли може да е, но после разбрах. Пулсиращи червени сърца и черни думи.

Звукът на купите. На сърцата.

Без обяснения се досетих, че младежът е един от онези, които са били изпратени в киното.

Може би е било възможно той да ме отведе до онзи, който ми праща картите.

Много неща са възможни.