Аз съм пратеникът полностью

Вторник вечер е, когато се прибирам от работа и изваждам пощата от кутията. Освен сметките за ток и газ и още някакви реклами, вътре намирам малък плик. Хвърлям го на масата с всичко останало и го забравям. Името ми е надраскано небрежно и ми става интересно от кого ли може да е. Докато си правя дежурния сандвич с пържола и салата, си казвам, че трябва да отида в хола и да го отворя. И отново забравям.

Когато най-сетне стигам до него, вече е доста късно.

Усещам го.

Усещам, че има нещо.

Нещо, което витае между пръстите ми, докато отварям плика.

Пролет е и нощта е хладна. Потрепервам.

Виждам отражението си в екрана на телевизора и семейната снимка. Портиер похърква. Вятърът отвън като че се приближава. Хладилникът бръмчи.

За миг сякаш всичко застива, за да види как бъркам вътре и вадя стара карта за игра. Асо каро.

Стоя сред слабите отблясъци на светлината в хола и държа картата внимателно, сякаш може да се пречупи или да се смачка в ръката ми. На нея със същия почерк са написани три адреса. Прочитам ги бавно и съсредоточено. Нещо странно и зловещо се плъзва ПО дланите ми, промъква се вътре в мен и ме изпълва, неусетно се вкопчва в мислите ми. Прочитам:

"Едгар Стрийт" 45, полунощ

"Харисън Авеню" 13.18 ч.

"Маседони Стрийт", 05.30 ч.

Повдигам пердето да погледна навън. Нищо.

Минавам покрай Портиер и заставам на верандата.

- Ехо! - виквам.

Пак нищо.

Вятърът се отвръща от мен, сякаш засрамен, че са го хванали да наднича, и аз оставам да стоя там. Сам. Още стискам картата в ръката си. Адресите са ми непознати, или поне не съвсем познати. Знам улиците, но не и самите къщи.

Без съмнение това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога.

Кой може да ми е пратил подобно нещо? - питам се. - Какво съм направил, та да получа по пощата стара карта за игра с надраскани на нея адреси?

Връщам се и сядам на кухненската маса. Опитвам се да проумея какво става и кой ми е изпратил по пощата нещо, което може да се окаже част от съдбата ми. Пред погледа ми изникват куп лица.

Дали не е Одри? Марв? Ричи? Мама? Нямам представа.

Нещо у мен ми подсказва да изхвърля картата в кофата за боклук и да забравя за нея. И в същото време се чувствам гузен, че съм могъл дори да си помисля нещо подобно. Хрумва ми, че може пък така да ми е било писано.

Портиер се приближава и подушва картата.

По дяволите! - улавям мисълта му. - Мислех, че може да е нещо за ядене.

Той подушва отново картата, спира за момент и се чуди какво да прави. И както винаги се затътря към вратата, прави половин оборот и си ляга. Намества се удобно в гнездото си от черно-златиста козина. Големите му очи сияят, но зад тях се таи мрак. Лапите му са протегнати пред него на стария захабен килим.

Той ме гледа.

И аз го гледам.

Е? - чета мислите му. - Какво искаш, по дяволите?

Нищо.

Хубаво.

Чудесно.

И с това приключваме.

Но то не променя факта, че продължавам да стискам в ръка асото каро и да се чудя. Обади се на някого, казвам си.

На тази мисъл ме навежда телефонът, който звъни. Може би това е отговорът, който чакам.

Вдигам слушалката и я лепвам на ухото си. Чак ме боли, но слушам прилежно. За късмет е майка ми.

- Ед!

Бих познал този глас, където и да съм. А и тази жена крещи с все сила в слушалката. И това е всеки път.

- Да, здрасти, мамо.

- Не ме "мамосвай", малко копеле! - Страхотно. - да си забравил нещо за днес? Замислям се и се мъча да се сетя. Нямам никакъв спомен. Не мога да мисля за нищо.

Виждам единствено картата, която въртя в ръка.

- Не се сещам.

- Напълно в твой стил!

Усещам, че е бясна. Или в най-добрия случай сърдита.

- Трябваше да докараш масичката ми за кафе от "Кей Джи", Ед! - Тя като че ли изплюва думите в слушалката. Усещам ухото си мокро. - Голям си педераст!

Прекрасна е, какво ще кажете?

Както вече намекнах, майка ми има навика да псува. Прави го всеки божи ден, от сутрин до вечер, независимо дали е щастлива, тъжна, отегчена или нещо друго. Естествено обвинява за това мен и брат ми Томи. Казва, че като деца сме псували безобразно, докато сме играели футбол в задния двор.

- Накрая вдигнах ръце - твърди тя. - И реших - като не мога да ви отуча, ще правя като вас.

Ако успея да поговоря с нея, без нито веднъж да ме нарече чекиджия или педераст, значи съм удържал победа. Най-лошото от всичко е начинът, по който натъртва думите, докато ругае. Като ме нарече така, сякаш се изхрачва отгоре ми.

Прави го и сега, въпреки че не я слушам. Опитвам се да се концентрирам.

- И какво ще правя утре сутрин, когато госпожа Фокнър дойде на чай, Ед? Ще й кажа да си сложи чашата на пода, така ли?

- Оправдай се с мен, мамо.

- Ще те накисна, и още как! - изревава тя. - Ще й кажа, че онова тъпо копеле Ед е забравил да ми докара масичката за кафе!

Онова тъпо копеле Ед.