Мразя да ме нарича така.
- Не се ядосвай, мамо.
Тя продължава да се вихри още известно време, но аз отново съм насочил вниманието си към асото каро. То блести в ръката ми. Докосвам го. Усмихвам му се.
Тази карта като че излъчва някакво сияние, тя е предназначена за мен. Не за тъпото копеле Ед, а за мен - истинския Ед Кенеди. На бъдещия Ед Кенеди, който не кара такси и не е безнадежден случай.
Какво да правя с него?
Кой ще бъда?
- Ед!
Никакъв отговор.
Още мисля.
- Ед! - реве майка ми.
Сепвам се и се връщам към действителността.
- Чуваш ли ме?
- Да, да... разбира се.
"Едгар Стрийт" 45... "Харисън Авеню” 13... "Маседони Стрийт” 6...
- Извинявай, мамо - казвам. - Просто ми е изхвърчало от ума. Днес имах много клиенти. Страшно много работа в града. Ще я взема утре, става ли?
- Сигурен ли си?
- Сигурен съм.
- Нали няма да забравиш?
- Няма.
- Хубаво. Чао тогава.
- Чакай, чакай! - виквам припряно след нея и тя откликва.
- Какво?
Не ми е лесно, но трябва да я попитам. За картата. Решил съм да питам всички, за които подозирам, че може да са ми я пратили. Тогава защо да не започна с майка ми.
- Да, какво? - повтаря тя малко по-силно.
Изричам го, макар че думите ми излизат с труд, сякаш напират да се върнат обратно.
- Да си ми пращала днес нещо по пощата?
- Какво например?
Запъвам се.
- Ами, нещо малко...
- Какво, Ед? Слушай, нямам време за глупости!
Трябва да го кажа.
- Карта за игра. Асо каро.
Майка ми от другата страна мълчи. Мисли.
- Е? - питам.
- Какво "е"?
- Ти ли ми я прати?
Усещам, че започва да й писва. Чувството почти ме сграбчва през слушалката и ме разтърсва.
- Естествено, че не съм! - Тя сякаш ми отмъщава за нещо. - За какъв дявол ще ти пращам карта за игра по пощата? По-скоро бих ти пратила напомняне - гласът й отново преминава в рев - да ми докараш проклетата масичка!
- Добре, добре...
Защо ли още съм толкова спокоен?
Дали не е заради картата?
Не знам.
И все пак знам. Аз винаги съм такъв. Сърцераздирателно спокоен, за свое собствено добро. Би трябвало просто да кажа на дъртата крава да млъкне, но никога не съм го правил, няма и да го направя. В крайна сметка, тя не може да има такива отношения с никое от другите си деца. Единствено с мен. Тя им целува краката всеки път когато дойдат да я видят (а това не се случва често), след което те отново си заминават. Аз поне винаги съм й под ръка, на поста си.
- Добре, мамо - казвам, - просто исках да се убедя, че не си ти. Това е. Просто ми се стори доста странно...
- Ед! - прекъсва ме тя и улавям в гласа й смъртно отегчение.
- Какво?
- Върви на майната си!
- Добре. Доскоро.
- Да, да.
Затваряме.
Скапаната масичка!
Знаех си, че съм забравил нещо, докато се прибирах от гаража. Утре старата госпожа Фокнър ще иде при майка ми с желанието да си поговорят за геройството ми в банката преди няколко дни. И какво ще чуе? Че съм забравил да закарам масичката за кафе. Не ми е съвсем ясно как ще я вкарам в таксито, но си налагам да не мисля повече за това. Няма смисъл. Сега важното е да разбера каква е тази карта и откъде идва.
Трябва да е някой, когото познавам.
Това е сигурно.
Някой, който знае, че постоянно играя карти. С други думи, Марв, Одри или Ричи.
Изключваме Марв. Определено. Няма как да е той. Откъде у него толкова въображение?
Тогава Ричи. Нещо не ми се вярва. Просто не е такъв човек.
Одри.
Казвам си, че най-вероятно е Одри, но знам ли. Вътрешният глас ми подсказва, че не е никой от тях.
Понякога играем карти на верандата у нас или у някой от останалите. Стотици хора може да са минали и да са ни видели. Понякога, като се скараме, хората се смеят и ни подвикват - питат кой там лъже, кой печели, кой се оплаква.
Така че може да е всеки.
Тази нощ не заспивам. Само мисля.
На сутринта ставам по-рано от обичайното и обикалям града с Портиер и карта в ръка, за да открия къщите. Тази на „Едгар Стрийт“ е истинска съборетина, най-крайната на уличката. Къщата на „Харисън“ е стара, но поддържана. В предния двор има розова леха, макар тревата да е жълта и повехнала. „Маседони Стрийт“ е във високата част на града, на хълма. Кварталът на богатите. Къщата е двуетажна. Към нея води стръмна автомобилна алея.
Тръгвам за работа и още мисля за това.
Вечерта, след като закарвам масичката на мама, отивам у Ричи и играем карти. Казвам им. Наведнъж.
- У теб ли е? - пита Одри. Клатя отрицателно глава.
Преди да си легна, я бях сложил в най-горното чекмедже на шкафа в спалнята. Нищо не я докосва. Прашинка не може да падне върху нея. Чекмеджето е празно, ако не се смята тази карта.
- Не е никой от вас, нали? - питам. Решил съм да не го увъртам.
- Аз? - пита Марв. - Всички знаят, че нямам достатъчно акъл за такова нещо. - Той свива рамене. - Пък и не бих се хабил за някой като теб, Ед.
Той ако не се заяде, няма кой.
- Точно така - потвърждава Ричи. - Марв е прекалено тъп за такова нещо.
И след това изявление млъква.
Всички го гледаме.
- Какво? - пита той.
- Ти ли беше, Ричи? - пита Одри.
Ричи сочи Марв с палец.
